"Мария от Охрид" - нова книга

Издателство „Омофор“ има удоволствието да представи на вниманието на читателите книгата „Мария от Охрид“ на Антон Баев.

Антон Баев е поет, белетрист, литературен критик, литературовед и журналист. Роден е през 1963 г. в Пловдив. Завършва Английската гимназия в родния си град (1982) и Българска филология в Пловдивския университет „Св. Паисий Хилендарски“ (1989). Специализира журналистика в Университета на Айова, САЩ (1994). През 2009 г. защитава дисертация по нова българска литература в Института за литература при БАН. Работи като библиотекар, хоноруван преподавател в Пловдивския университет, главен редактор на в. „Марица“. Основател е на „Пловдив онлайн“ и други информационни сайтове, както и на два вестника. Създава ежегодния Международен фестивал за поезия „Орфей – Пловдив“. Автор е на шест романа, девет стихосбирки, три сборника с разкази, три монографии и книга с фрагменти. Носител е на множество литературни награди. Негови творби са преведени на 15 езика.

„Мария от Охрид“ на Антон Баев е отличената книга в националния конкурс за християнски роман за 2022 г., обявен от ИК „Омофор“. Целта на конкурса е да се насърчава добрата християнска художествена литература, което е отколешна кауза и стратегия на издателството.

В романа авторът е избрал да пише и разказва на „майчиния език и правоговор“: „Сигурно Бог тъй е отредил – човешките истории да се описват на майчиния правоговор, а Божиите – по канона“; и че е сънувал все на ония забравени топли думи, майчините. И ще рече още: „исках всичко да звучи на езика майчин. Че тупка тоз език като сърце, и ритъмът е всичко в него…, и всичко ще е правоговор“.

За себе си извеждам за главен герой на книгата именно авторовия език: наричам го главен – защото на този своеобразен благ език читателят е въвлечен да споделя съдбите и изповедите на Мария, Инокентий, Франциск, Григорий, Йоан, поп Стойко и другите; а герой – защото този език удържа до края на книгата да построи целия градеж на романа, основателно наречен от познаваческото жури „полифоничен, с многогласов сюжет“; (още и с хубавата дума „пълностойно“).

Авторът е намерил и удържал единен език и стил и за историческата, и за сюжетната (условно казано) река на разказа, и за монологичността, и за чувството, и за пъстрословните описания, за да оживотвори близо век време от възрожденските страсти български, верски и църковни, духовни и бунтовни, падания и ставания.

И също на този „благ майчин език и правоговор“ е издържан, иззидан и историческият темел на „приписките“; „из/под линия“ романът гради и надгражда една вълнуваща многолетна историческа картина, на места пòтресна с ужасиите, на места пълна с красотите Божии и земни, а на места те разсмива с благодушния слог на разказвача…

В своеобразната композиция на романа авторът потопява читателя бавно (не и без словесна самонаслада), както полека се навлиза в река; и го води покрай историческия цокъл на деянията български – църковни, екзархийски, обществени, политически – деяния, които ще нарече възрожденското новобългарско зачатие. Още и из съдбите и размислите на многолюдието цариградско и охридско.

Ако не се опитвах да се държа о своеобразната реч на автора, щях да сложа думи като „топоси“ вместо места, „персонажи“ вместо лица, „полифоничен сюжет“, „архетипи“ (например вечната змия, жената, отхапването на ябълка от Мария, жени бездетки, изкушението и др.), „историографски отклонения“, „роман в романа“ и пр. Ала предпочитам да остана близо при авторовото „глаголене на майчиния език и правоговор“. А читателят сам ще навлезе по излъскания калдъръм на миналото, спомените, и на паметта, вечно люшкаща се между вярата и обичта към Бога и земната любов към човека.