Църквата и социалната дейност – конференция

През м. октомври 2002 г. в София се проведе международна конференция на тема „Църквата и социалната дейност“, организирана от фондация „Покров Богородичен“. Предлагаме ви видеоматериал, представящ основните теми от конференцията.

От 17 до 19 октомври 2002 г. в София се проведе международна конференция на тема «Църквата и социалната дейност», организирана от фондация Покров Богородичен. За пръв път от началото на промените въпросът със социалната ангажираност на християнските общности в България беше поставен на такъв представителен форум, с участници от България, Русия, Сърбия и Германия.

Основополагащият въпрос в рамките на тази толкова важна тема е за източниците на социалния ангажимент на Църквата – дали нейната социална дейност е придатък, част от PR-образа й; нещо, с което християните (донякъде с неохота) се заемат вследствие на обществените очаквания към тях, или тази социална дейност извира от самите първооснови на християнството и представлява естествена проява на християнската вяра и праксис. Има ли изобщо някакво противопоставяне между чисто духовните прояви на вярата и нейните практически измерения в грижата за ближния?

Ако приемем, че центърът на православния духовен живот е тайнството Причастие (Евхаристията), в която вярващите се съединяват с Първооснователя на Църквата – Христос, целият им живот извън Литургията се превръща в продължение на това единство. Така грижата за ближния (социална дейност, «дякония», според евангелския термин) може да бъде осмислена извън и отвъд нравствените и етичните системи, извън идеята за «дължимото» като основа на християнското поведение.

Докладите и изнесените в конференцията данни за реалното ниво на социалната дейност на християните в България сериозно проблематизираха оформилите се обществени възпрятия на Църквата като пасивен субект на социалната промяна. Стотици християнски социални проекти, насочени към най-нуждаещите се, остават скрити за обществото поради ред причини, най-важните от които са: 1. Църквата не гледа с добро око на публичността на подобни прояви, спазвайки правилото: «Нека дясната ти ръка не знае какво върши лявата», тоест духовна стойност има единствено анонимният благотворителен жест. 2. Голяма част от тези вдъхновяващи примери за социална дейност се случват в малките мащаби на отделни енории, където акцентът не е върху абстрактните «целеви групи», а върху конкретни личности, изпаднали в нужда. 3. Според православното разбиране, търсенето на «виновни» за липсата на социална ангажираност на Църквата, не може да излиза извън личното духовно пространство, тъй като Църквата започва от отделната личност, а не от официалните си структури.

Някои участници поставиха въпроса: «Съществуват ли специфично християнски форми на социална дейност, несъвместими с общоприетите?» В по-разгърнат вид този проблем може да бъде изразен и така: «Може ли Църквата да ползва съвременните методи и подходи на социалната дейност, или трябва да изработи свои собствени?» Надделя мнението, че християнското съдържание на една социална дейност се определя преди всичко от вътрешните основания на хората, които я извършват. Оттук нататък Църквата би трябвало да се чувства свободна да ползва всички съвременни достижения на хуманитарните и точните науки и всички достъпни форми за социална дейност, пречупвайки ги през специфичната си природа – християнската вяра.

Темата за социалната дейност се превърна в отправна точка за дискусия по темата за кризата в нашата Църква изобщо. Упадъкът на църковните институции е следствие от упадък в църковното съзнание и първото поражда второто, а не обратното. Бяха преставени резултати от социологическо изследване на обществените нагласи и очаквания спрямо Православната Църква, в което този упадък ясно беше показан – от 83%, заявяващи себе си като православни, едва 6% свързват Църквата с най-присъщите й проявления – духовен живот и участие в Тайнствата. Преобладават очаквания и нагласи, предполагащи превръщането на Църквата в доставчик на социални услуги – дейност, която може да бъде единствено съпътстваща, но никога основна, тъй като ако сведем християнството до социален проект, то загубва най-важното си съдържание – Самия Христос. Именно с тази отрицателна трансформация се свързва упадъкът на западните християнски църкви – в енергичния отговор на обществените очаквания, някъде по пътя към «социалното християнство» е бил загубен тайнствения, несводим до никакви социални каузи, благодатен живот в Христа.

За петдесетината участници в конференцията – повечето активно ангажирани със социална дейност свещеници и миряни – осмислянето на началата на тази ангажираност беше събитие от мирогледен порядък. Макар организаторите да се бяха постарали да приведат много практически примери за добре работещи църковни социални проекти, големият интерес беше именно към теоретичната част на конференцията, към духовните аспекти на благотворителността. Вдъхновявяващият доклад на епископ Игнатий Мидич от Сръбската православна църква показа, че всеки – и вярващ, и невярващ – може да бъде дълбоко докоснат от тази привидно «богословска» тема, ако е съхранил и внимателно отглежда в себе си принципа «Аз ставам личност само чрез Другия».

Пламен Сивов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

19 + 4 =