„Тези два свята се крепят на милосърдието и любовта“

Игумен Трифон (Парсънс)

Душевният мир

Всеки ден се случват едни или други изпитания, имащи за цел нашето духовно здраве. Случва се някой колега или член на нашето семейство да ни направи забележка, желаейки да ни накара да загубим самообладание. За нас това означава: трябва по-внимателно да следим сърдечните си движения. Всички наоколо сплетничат, а за нас това е повод да премълчим. Шофьорът, който рязко ни изпреварва; жената, която ни прережда на опашката; грубият съсед… Всеки подобен случай е възможност да не се поддадем на изкушението и да се искачим по-нагоре по духовната стълбица.

Посрещайки изкушенията и изпитанията с мирно сърце, ние получаваме изцеление от недъзите на душата си, каляваме я. Поддавайки се, си оставаме в оковите на греха, който ни е пленил още от времето на прародителите. Ако откажем да играем по свирката на изкушенията, ако бодърстваме и се борим с тях, ще забележим, че в минутите на борба Сам Христос се поселва в душата ни, изпълвайки я с радост и мир.

Навик, който ни отделя от Бога

Ако постоянно се оплакваме от това, колко несправедливо се отнасят с нас, никога няма да се доближим до образа на Спасителя, Който е приел смърт от Своите врагове. Ние трябва с всички сили да се стремим към Бога, да се стараем да не се оплакваме и да обичаме онези, които не ни обичат. Търпейки мъчения, Христос се е обръщал към Своя Отец. Така и ние, когато искаме да кажем нещо с досада, трябва първо да погледнем към кръста.

Навикът да се оплакваме довежда сърцето до смут и ни отклонява от истинския път, охлажда усърдието ни и пречи на постигането на мир, на святост. С навика да се оплакваме ние потъпкваме страданието като необходима мяра по пътя към единението с Бога. Оплаквайки се, ние доброволно приковаваме себе си към земята и се лишаваме от радостта, която обикновено ни посещава, когато се предадем в грижовните ръце на Господа.

Милосърдие и любов

Любовта не е някаква постъпка, извършвана от чувство на нравствен дълг. Любовта е нещо, което свърза нашия видим свят с божествения, скрит от погледите ни свят. Единият свят е временен, другият вечен и двата са сътворени от Бога. Във временния свят ние се готвим за вечността. Тези два свята се крепят на милосърдието и любовта.

Може в най-малки подробности да спазваме всички канони и устави, да имаме огромното наследство на традицията и преданията, но ако нямаме любов, ние сме страшно бедни. Сам Господ е обещал на Страшния съд да ни съди по делата ни. Изпълнението на закона не е във фарисейската правилност, а в любовта. Ако за нас православната вяра се изчерпва с продължителността на богослуженията, със спазването на всички устави и пости, то ние на практика не сме постигнали нищо.

Ако не проявяваме към всички милосърдие и състрадание, извършваме страшно престъпление спрямо нашата вяра и когато застанем пред Бога, няма да можем да кажем нищо. Ако търсим власт, лидерство, превъзнасяме се над другите, липсата на любов ще ни бъде за осъждане.

Милосърдието е пряко отражение на нашата любов към Бога и именно благодарение на тази любов, ние ставаме чувствителни и отзивчиви към всеки човек, който страда, който е болен, който претърпява душевни и физически мъчения. Християнското милосърдие произтича пряко от любовта, то собствено и е отражение на любовта.

Как да се научим да обичаме?

Аз съм светлината на света; който ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота (Иоан 8:12). Този образ на Спасителя, образ, оставен ни от Самия Него, още един път свидетелства, че именно Той е светлината на любовта и истината, светлината, освещаваща света. Тези слова ни напомнят също, че същата такава светлина живее в нас самите: Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец (Мат. 5:16).

Божествената светлина, за която говори Господ, свети благодарение на нашата любов – Сам Той ни е заповядал да възлюбим като самите себе си не само ближния, но и врага.

Често в живота ни се появяват хора, които, меко казано, не ни харесват, и дума не може да става да ги обикнем. Как тогава да изпълним Божията заповед и да обичаме всички без изключение?

Бидейки православни християни, ние почитаме иконите на светците, знаейки, че ако Бог е светлина, то и светците са такава светлина. Така и когато по време на богослужението дяконът или свещеникът извършва прекадяване на храма, те прекадяват всички хора, сякаш напомняйки ни, че всеки човек е образ Божий и че ние трябва да помним това.

Ако във всеки човек виждаме Самия Христос, то и в този, който кой знае защо не ни се харесва, който може би ни е обидил с нещо или в злия, комуто не достига доброта… ние ще успеем да видим Божия образ – наистина, помрачен от греха. Нали Христос е пострадал на кръста и за този, който не ни е по душа. Господ обича всички, затова и ние трябва да постъпваме по същия начин.

И все пак, как да направим това – да обикнем всички? Ето тук ни е необходима благодатта на Светия Дух. Подобно на апостол Павел, ние можем да кажем, че всичко добро, което вършим, извършва Сам Христос. Любовта към враговете, между впрочем, е най-трудната от всички заповеди, но за Христос няма нищо невъзможно. Трудейки се да обикнете ближния, молете се, призовавайте Бог на помощ. Всичко се извършва от Светия Дух, затова с Божията помощ всичко ни е по силите, дори светостта.

Източник: https://pravoslaven-sviat.org/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

11 − four =

*