Социалната мисия на Църквата – отец Василий Шаган

Изказване на о. Василий Шаган по време на семинара „Психосоциална рехабилитация и духовно обгрижване на зависими и техните близки” /Сдружение „Отвори очи”/, 23.02 – 25.02 2015 г., проведен в Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил”

Усещаме своето призвание да вършим милосърдие, но не винаги намираме правилния подход за това. Понякога се ангажираме с неща и дейности извън обсега на нашите възможности. Случва се дори да не можем да осъзнаем това, което правим, подтикнати от някакъв девиз или вътрешен призив.

В Деяния на апостолите категорично се описва, че ранната църква най-напред е обърнала внимание на своите членове. Когато апостолите видели, че не могат да се занимават с вдовиците, с немощните в тяхната първа общност, те делегирали тези права на дяконите, които отговаряли за милосърдието в общността. На апостолите останало главното – проповедта на словото Божие.

В същото време мисля, че винаги има дилема между този полюс, описан в Деяния на апостолите, и другия полюс, който ние знаем от притчата за добрия самарянин, притекъл се на помощ на един изпаднал, абсолютно непознат човек, който е ближен. Ние в опитите си да организираме своята дейност и да обмисляме различни големи проекти, забравяме за това, че в обсега на човешкото милосърдие винаги трябва да бъде някой конкретен човек, изпаднал в конкретна нужда или в конкретно обстоятелство. Често с планираните и добре подредени дейности не може да се реагира на конкретен случай. Тогава е необходима реакция на нашето вътрешно човешко отношение. Точно в такъв случай се спъваме и виждаме, че нямаме достатъчно любов и всъщност – нямаме достатъчно милосърдие. Тези думи ги казвам не защото съм ги изсмукал от някакви написани неща, а просто защото с тази дейност се сблъскахме преди няколко години, когато  възродихме братството „Св. Николай” към енорията на храм „Св. Николай”.

Милосърдното братство „Св. Николай”

Такова братство е съществувало още преди Втората световна война. Във военните години, когато народът е бил в много тежко състояние, то се е опитвало по всякакъв начин да съдейства. Към този храм е имало „благотворна” дейност, така са я наричали, тя е била милосърдна и просветна. Днес, без връзка с подготовката за тази среща, се натъкнах на едни стари документи, в които енорийският свещеник, задължен от митрополита да опише живота на своята енория, пише: „Към нашата енория съществува братство „Св. Андрей Първозванни”, което поддържа няколко благотворителни кухни за хранене. Тези кухни винаги се намират на различен адрес, за да можем да храним хората…” През 1938 година са се хранили 56 човека, следващата година еди колко си… Той описва подробно тази дейност. Нашето братство, което възродихме, само че то се казва „Св. Николай”, се основава на стария опит и отговаря на нуждите, които започнахме да забелязваме именно около нашата енория. Не само защото имаме традиция за благотворство, но и защото самият патрон св. Николай е образ на милосърдието, винаги се случва така, че пристигат хора, които въпиющо подсказват за това, че са в нужда. И това са не просто бездомни хора, а очевидно гладни, такива, които имат нужда от лекарства или многодетни.

И с пионерски ентусиазъм решихме да създадем това братство. Когато го създадохме и започнахме да определяме някакви категории на дейност, се сблъскахме с най-големия проблем – осъзнаването, че нямаме достатъчно усвоени сили, за да реагираме на всичко. Очертахме няколко категории: деца в риск /или деца без родители/, болни, възрастни и инвалиди, проблемни семeйства, наркомани и алкохолици, бездомни и хора, лишени от свобода /затворници/.

Когато създадохме братството, ние набелязахме горните категории хора, на които да помагаме, имайки предвид нашите сили. Нещата потръгнаха, но после по естествен начин постепенно се минимализираха и се превърнаха в една кухня за бедни /съботно хранене/. Вече три години в нея изхранваме около 250-300 човека. Цялата работа на тази кухня, нейното оборудване и дейност е абсолютно на доброволчески принцип: набиране на средства, подготвяне на храната, раздаване на храната и подреждането на целия този процес. След този тригодишен опит отново стигаме до същия проблем, този за доброволчеството. С други думи, нямаме достатъчно милосърдие и истинско отношение като служение на ближния.

Сега в опит да ревизираме отново всичко, а това мисля, че трябва да се случва постоянно, за да правим една правилна оценка и да обновяваме подхода, лично аз в нагласата си да обсъждам това с всички членове на нашето братство, стигам до следното предложение: то е да се върнем към исконния принцип, описан в Деяния на апостолите  – да обърнем внимание на най-близките, които са винаги около нас. Това са хората в църквата, в дома ни, в блока, на работа. Защото ако не направим това, ще се превърнем в едни добротворци, както са казвали в началото на миналия век, които вършат голяма дейност, но не забелязват, че техният съсед е изоставен и невинаги има топла храна, която ти би могъл да му предоставиш.

Няма милосърдие, без дела на милосърдие

Точно липсата на този принцип – да обърнеш внимание на човека до теб и да използваш всичките си ресурси, за да му помогнеш, води до другата крайност /която се радвам, че и вие тук обсъждахте/,  до която е стигнала католическата църква / дали е вярно, че тя се провалила и изгубила своята мистичност заради това, че се е заела прекалено много с благотворителност , е под въпрос/.

Спомням си думите на един известен руски професор-богослов: „В моята среща с Майка Тереза аз разбрах, че в желанието си много, много да помага на бедните, тя е изгубила като че ли най-главното – тази дълбока духовност, която като че ли ние имаме”.

Ние претендираме, че имаме някаква духовна дълбочина, а всъщност на повърхността не се вижда нейното проявяване. И в потвърждение на това мое несъгласие, че католическата църква е загубила своята духовност заради прекалената си благотворителност, искам да кажа, че съвсем скоро гледах един репортаж от френски град, където се съхраняват мощите на тяхната светица Бернадета. В този град през по-голямата част от годината има поклонничества към манастира на св. Жералд с мощите на светицата. Те вярват, че тя изцелява немощните, сакатите, болните хора. И този град се превръща в една огромна процесия.  Два пъти на ден тръгват огромни литийни шествия към този манастир, където доброволци се стичат от целия свят и бутат количките на болните, помагат им в службите. Ако чуете тези доброволци как говорят – защо са дошли, от какво са подтикнати, и ако видите как те участват в службата, как се молят, защото филмът показваше тези неща, ако чуете и коментара на невярващия журналист, автор на този филм, ще си помислите:  дали наистина католиците са  изгубили своята духовност, или не е точно така.

Ние не винаги сме способни от своя страна да се пожертваме . И аз мисля, че истината е по средата, защото не можеш да бъдеш милосърден, без дела на милосърдие. Както няма вяра без дела, така няма и милосърдие без дела на милосърдие.

Кухнята за бедни

В потвърждение на това искам отново да приведа примера на нашата кухня, защото /без да звучи банално и повторително/, оказва се, че за тези три години има сериозни промени у хората, които участват като доброволци, и аз лично го забелязвам. Те също свидетелстват за това. Те променят своето отношение към хората, които всяка събота изпълват двора, а те представляват една не много лицеприятна гледка, защото повечето от тях са бездомни или възрастни и немощни, роми, клошари…Доброволците променят своето отношение към тези хора, за които дават цял ден. Това е един процес, който започва в 8 часа сутринта и приключва в 17 вечерта.

Хората, които идват тук да обядват, повярвайте ми, това за мен е най-голямата изненада, те за 3 години, без да им се упражнява кой знае какво влияние, също много се променят. Ако в началото ние викахме полиция да ги озаптява, защото те са много буйни и помежду си се караха и се биеха дори, то сега с голяма благодарност се отнасят, срещат ни на улицата, поздравяват ни, имат едно друго интересно отношение. Аз лично мисля, че това е делото на Бог, който се включва в момента, в който забелязва, че ние от своя страна сме направили всичко. Макар че забелязвам нещо, което от наша страна липсва и което е най-големият грях на църквата – че тези хора, които тук сме привикали да се нахранят и те са дошли много по-рано от часа, в който се раздава храната, стоят на двора няколко часа, не винаги се опитваме да ги уловим по най-добрия начин – да им говорим за Бога, да им покажем добрите примери,  да се молим заедно… Понякога ги правим тези неща, но не ни стигат нито силите, нито желанието на свещениците, нито пък има нагласа от страна на доброволците. А това е най-важната част, да спреш до такъв човек, да говориш с него, да влезеш в неговите нужди, защото всеки един разговор с него изважда всичките му нужди, които трябва да се опиташ да приемеш. Той ще започне да ти изброява, че няма здравни осигуровки, че всичките зъби са му изпадали, че има конкретно заболяване, че няма лична карта, че не е социално осигурен, че няма квартира….И ние секваме тук. И това е нормално, естествено е, не можеш така изведнъж да понесеш теготите на другия, но в същото време имаш завещание, че трябва да ги носиш. И невъзможността да се включиш по този начин, е липсата на дух.

Но от друга страна, когато човек не пренебрегва другия и не се абстрахира от неговите нужди, ще види, че тези хора не са толкова взискателни. Повечето от тях са много скромни и некапризни, в сравнение с някой благополучен човек. Те биха се зарадвали и на най-малкото внимание, ако им го окажеш в този момент. И дори да им кажеш: аз в момента не мога да ти помогна по никакъв начин, защото нямам сили, нямам пари, той ще те разбере. Не винаги се случва това, но трябва да понесеш и това неудобство. Когато ние престанем да се страхуваме да носим това неудобство заедно с тях, то тогава ще започнат да се случват истинските неща, ще станем по-свободни.

Най-голямото ми притеснение, когато започнахме тази кухня, беше – как ще се случи това в центъра на Варна? Представете си, изведнъж в събота или в неделя, на това място, където идват хора да се венчават, да се кръщават, заобиколени от тези кооперации, където живее т.нар. буржоазия, ще се стоварят един куп клошари и ние сигурно ще получим сериозна съпротива и недоволство. Повярвайте ми, че всички тези опасения бяха разсеяни. Нито веднъж не съм имал такъв упрек. Случваше се обратното . За венчавка в събота идва цяла сватбена процесия и вижда тук „красивата картина”. Хората започнаха по друг начин да гледат на църквата. Те приветстваха всичко това и не се притесняваха, че около тях се случва това нещо. Поне никой не го е изказвал гласно. Дори аз съм ги питал – как се чувствате в такава ситуация? Хората започнаха да припознават това място като място, където може да се помогне на бедните, започнаха да носят средства и ние досега никога не сме имали нужда, не сме били изправяни пред въпроса какво ще сготвим следващата събота. Нали си представяте за едно готвене за 300 човека какви неща са нужни? Започнаха да носят дрехи и обувки за бедните. Ние, наред с храната, раздаваме също дрехи и обувки. И просто, ако някой има потребност да окаже някаква милост с труд или с лични средства, знае къде да го направи.

Примерът с кухнята може да бъде разработван. Затова сме решили да разширим тази дейност. Да разширим кухнята и дейността на братството, за да стане по-ясно като категории и отговорности на отделните хора, на цялото братство и на енорията.

Спасете нашите души!

От един месец ми се въртят в главата едни стихове на Владимир Висоцки от известна негова песен: „Спасете нашите души/ ние стенем от задушаване/ спасете нашите души/ бързайте към нас!” Висоцки, знаете,  в своята поезия е много силен с това, че е напипал най-тънките моменти в обществения живот и в човека.  Мисля, че днес има много стенещи, които искат да бъдат спасени от задушаване, въпросът е, че ние не винаги бързаме да направим това.  Имаше едно украинско православно списание за младежи, което точно така се наричаше „Спасете нашите души”. Отец  Георги каза, че няма да е много правилно някой от нас да се изживява като спасител, и мисля, че Бог е, Който може да подтикне всеки да реализира своята потребност за милосърдие там, където има нужда. Като казвам това, искам да наведа вашата мисъл точно към тази духовната част – че всеки има нужда от милосърдие, всеки чувства потребност да извършва милост. Може би е усетил това по обратния начин: по това, как си се чувствал, когато си направил нещо за някого, и как се чувстваш, когато в определен брой  дни не правиш нищо за никого.  Лично на мен ми става криво, а по съвсем друг начин се чувствам, когато като свещеник съм си на мястото. На мястото си се чувствам, когато например съм посетил някого в дома му, който лично ме е повикал, или неговите близки, разговарял съм с него…

Трябва да намерим отговора на нашите вътрешни търсения за реализация на милосърдието. Едва ли трябва да се търси дълго такава възможност и място. Просто трябва да се включиш. Излишно е да  заставаш в поза и да създаваш обществена организация за това. По обратния начин стават нещата. Така, както се случи в ПЦДОН. Отец Георги започна по най-естествения начин да обгрижва хората със зависимости и полека-лека можа да се изгради една структура. Ако започнем по другия начин – да създадем организация, да привлечем средства и т.н., никога няма да се случат нещата. Макар че Западът ни подтиква точно към този начин. И тук е опасността, с която аз съм съгласен – католическата църква има този уклон, който може да заглуши основните търсения на християнина. Затова винаги пред себе си нека да имаме пътя към Бога, към Неговата вечност. Милосърдието и желанието да спасиш човешката душа, да бъде предизвикано от онова, което ти чуваш отсреща – не да нахраниш само човека, а да го включиш в пътя, в който ти си включен. За да върви заедно с теб. Ако се задоволим с това да дадем една паница леща, а оттам нататък да чакаме той сам да се приобщи, например, към църквата… От нас се иска да помогнем и в следващата крачка.

За нашата кухня разбраха от своя педагогически съветник учениците от Първа езикова гимназия. Бяха мотивирани да събират средства, продукти за кухнята, даже да се включат като доброволци на място. Това се случи на всяко едно ниво – децата не само събираха продукти, но и идваха, и все още идват в кухнята и приготвят храната. Най-активни са онези от гимназията, които на пръв поглед изглеждат аутсайдери, странни, но в същото време са намерили нещо вътрешно в себе си, което ги мотивира. Те са невярващи, но ето, идват с дела. Църквата по-добре свидетелства така, отколкото със заумни проповеди. Делата са много по-убедителни.

Тези дни размишлявах, че дори е много по-лесно да ангажираш един човек, който е на дъното, с въпроса за неговото спасение, отколкото един човек, който изглежда добре, но е също толкова духовно изпаднал. Но и за едните, и за другите важи призивът „Спасете моята душа”. Разликата е, че към всеки от тях се изисква различен подход. Обществото по различен начин се включва в единия и в другия случай. Църквата трябва да се грижи и за едните, и за другите. В нея има такъв ресурс – различните енории се специализират  спрямо различните групи хора и техните различни потребности. Както аспаруховската енория – към хора със зависимости.

Източник: http://arhangel.bg/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

6 − 1 =