Св. Теофан Затворник: Служението в обществото е най-доброто поприще за разкриване и показване на невидимия дух на благочестието

И гражданският живот е богоугодно поприще
за онези, които посвещават трудовете си в него
на Бога

Всяка душа да се подчинява на върховните власти(Рим. 13:1)

Обстоятелствата на времето учат човека и му внушават различни наставления. Така например царските дни неволно насочват вниманието към царя и царството, а тук, в храма, пренасят мисълта от земното царство към Небесното Царство и подтикват да се съпоставя служението в едното със служението за другото. Наистина, братя, когато през царските дни се събираме в Божиите храмове, в които обикновено служим на Истинския Бог, да правим просби, молитви, молби, благодарения (1 Тим. 2:1) за царя и царството, то по този начин изповядваме не само това, че Всевишният владее човешкото царство и го води, където поиска, но и това, че като служим на обществото, с това ние служим на Бога. И как така на някои им идва наум мисълта, че между тези служения няма връзка и че онзи, който е посветил себе си на едното от тях, неизбежно ще изостави и забрави другото? Ако тук (в храма – бел. прев.) принасяме благодарение на Бога за миналите успехи в общественото служение и просим помощ за по-нататъшното преуспяване в него, ако това служение сякаш изхожда и отново се връща тук, когато то, може би наистина отклонява някого от служението на Бога и отслабва у него духа на благочестие, не е ли причината за това у нас, а не в самото служение? Когато Господ казва: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу (Срв.: Мат. 22:21), то внушава, че да се съвместява това двойно служение е не само възможно, но и нужно. Характерът на самото дело показва, че както тялото е оръдие, посредством което душата разкрива своите вътрешни действия, така и обществото, и служението в него е най-доброто поприще за разкриване и показване на невидимия дух на благочестието, и не само за показването му, но същевременно за неговото образуване и укрепване. В това без съмнение ще се убедим, ако по-внимателно разгледаме апостолското учение за общественото служение (Вж.: Рим. 13:1-8).

Апостол Павел в Послание към Римляните пише: всяка душа да се подчинява на върховните власти (Рим. 13:1). Когато казва: всяка душа, то не изключва никого, освен главата на царството, управляваща всичко, и когато казва: върховните власти, то има предвид въобще всяка власт, поставена законно. Ако сега в благоустроеното общество всички членове се намират във взаимна зависимост и взаимно подчинение, то е област на взаимно подчиняващи се, и следователно е училище за послушание и подчинение.

Обърнете сега внимание на това, какво означава послушание и подчинение в християнския живот. Това е такава добродетел, която включва в себе си цялото съдържание на нравствеността и благочестието. Можем да съдим по противоположното. Началото на всички грехове е в непослушанието на първия човек към заповедта на Бога Цар – и какво друго е сега всеки грях, ако не плод на непокорството. Ще попитате от какво най-много страдат ревнителите на благочестието? От своенравието и своеволието си. Против какво най-вече са се въоръжавали светите подвижници? Против своята воля. Какво пречи на грешния човек да остави греха си и да се обърне към Бога – да стъпи на пътя на правдата? Упорството и развратеността на собствената воля. И затова колко е нужно и полезно да изтребваме или поне да намаляваме у нас това зло – своята воля, да съкрушаваме този железен гръбнак. Но с какво и как най-добре може да се направи това? С нищо по-добре, отколкото с послушание, отричане от своята воля, предаване на себе си на волята на друг. Защото е несъмнено, че волята на другия едва ли ще се скланя към разпореждания, угодни на нас; а когато всичко става против нашата воля, то тя по необходимост ще се смирява и ще се прибира в своите граници. Ако сега общественото служение е поприще на послушанието и покорството, съдете сами колко приспособено е то към истинския християнски и благочестив живот. Като поставя преграда пред юношеската пламенност или обмислените планове на мъжа и в същото време налага определени задължения, към които страстното сърце няма влечение, то не само не позволява злото да излезе от сърцето, връща го обратно вътре и като че ли го подтиква към самоунищожение, но и го утеснява и потиска там, като постоянно пречупва своеволието чрез действителното служение. Наистина, в обществото се изискват повече външни дела, докато своеволието може да се крие вътре: но кой благоразумен човек ще позволи такова раздвоение да остане завинаги в него? Няма ли да се постарае всеки да вложи сърцето си в онова, което прави външно? И може ли при такова разногласие да бъде продължително? Искрата сама по себе си гасне, ако не я раздухват, и кълнчето в семето замира, ако не го събуждат живителните стихии. Същото се случва и със своеволието: то само по себе си ще започне да отслабва, да намалява и накрая ще стане съвсем незабележимо, ако не го укрепват с изпълнението на неговите изисквания. Ето защо между постоянно служащите, след продължителната служба, могат да се срещнат предимно хора тихи, смирени, изпълнени с благо покорство. Така Господ чрез общественото служение е заключил всички нас в послушанието, за да ни възвърне всичките при Себе Си чрез унищожаването на своеволието ни и пораждането на смиреното покорство. Защото, който е покорен на хората, той още по-охотно ще се покори на Бога, и който изпълнява човешките закони, още по-ревностно ще изпълнява Божиите заповеди.

Но някой ще каже: “Ние сме създадени за Бога, на Него Едничкия сме длъжни да работим, за да се удостоим след това да бъдем с Него в Небесното Царство. Какво общо може да има между земното служение и трудовете заради Небесното Царство? Като служим на хората, и при това за земното им благоденствие, не се ли отделяме с това от своето предназначение, доколкото небето е по-високо от земята и тварта стои по-ниско от Твореца?”. Послушайте какво казва по-нататък Апостолът против такива мисли: няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени (Срв.: Рим. 13:1). Всяка власт е от Бога. Следователно и тази, на която всеки от нас е непосредствено подчинен и на която трябва да се покорява. Защото независимо от това, висока ли е тази власт, или не, тя е власт от Бога и като ѝ се покоряваме, се покоряваме всъщност на Бога. Ето я връзката между служението на хората и служението на Бога. Подчинявайте се на всяко човешко началство, заради Господа (1 Петр. 2:13)- и ще работиш вече не на човека, а на Бога: човекът тогава изчезва от вниманието и сърцето, и там съществуват само Бог и Неговата свята воля. Не е ли очевидно, че за да се превърне общественото служение в средство за угаждане на Бога и за придобиване на Небесното Царство, зависи от самите нас? Изправи сърцето си, очисти намеренията му, освети очакванията му – и ще угодиш на Бога, като изпълняваш някаква, макар и незначителна длъжност в обществото. Господ благоволи не само към броя на делата и тяхната значимост, но преди всичко към разположението, с което те се извършват. Лептата на вдовицата се оказала за Него по-скъпоценна от богатите пожертвувания, и подаването на чаша вода било добротворство, което Той обещал да не забрави в Небесното Си Царство.

И така, ако нечие служение на отечеството не възхожда до Бога и не се превръща в служение на Него, то навярно той не служи така, както трябва, няма нужните цели и не извършва служението си в правилното разположение. Също и който е изправен в службата си и се подчинява на началството поради страх от наказание, той служи не както трябва: защото трябва да се проявява послушание, според Апостола, не само поради страх от неговия гняв, но и по съвест. Такъв слуга никак не е надежден. Ако се снемат от него веригите на страха, той ще се предаде на най-невъздържано своеволие, независимо от това, че Бог е Всевиждащ и Вездесъщ. Също така, който всичко върши за изгода, с надежда за награда, с очакване за издигане, той служи на суетата и страстите си, а не на Бога. В обществото са необходими наградите, за да се отличат трудовете и достойнствата от леността и недостойнството, необходими са повишенията, за да се заемат степените, изискващи хора опитни, които обикновено достигат до тази мяра след по-продължителни и разнообразни дела на служение. Но който поставя като цел на своето служение подобни домогвания, той извращава в сърцето си намеренията на ръководната власт и на Бога и затова нерядко се налага да се умолява, подобно на Моисей, да бъдат избрани най-достойните. И служението на обществото заради обществото е неправо служение. Като че ли обществото съществува само за себе си и има цел само в себе си. Господ е благоволил да има гражданско устройство, за да може хората, като си помагат взаимно и се вразумяват и изправят един другиго, по-успешно да достигнат до вечното блаженство, чрез изпълняването на Неговата свята воля и увеличаването на славата Му на земята. Обществото е средство. Който го счита за цел, той пренебрегва целта му и го прави сякаш празно и безжизнено. Не е ли това причината да няма ред, спокойствие и благоденствие там, където служат на обществото заради самото общество? Защото, който очаква всичко от него, той пръв ще се обърне срещу него веднага щом почувства себе си забравен и незабелязан в него. А който работи на обществото заради Господа, у него горещата ревност няма да охладнее от студенината и невниманието на хората.

И накрая, да кажем ли и за това, какво широко поприще се открива в обществото за упражняване в любовта към ближните, която е втората най-важна заповед – най-достъпното средство за богоугаждане и най-прекият път към Небесното Царство, когато това е очевидно от само себе си; защото обществото е съюз на хора, които работят взаимно един за друг или – което е същото – вършат делата на любовта? Сравняват обществото с живо тяло. В живото тяло всеки член живее за всички и всички – за всеки, и чрез това всеобщо самопожертвование се запазва целостта и здравето на тялото. По такъв начин се съзижда и благосъстоянието на обществото. А в това кой може да не види духа на любовта, главното свойство на която е не само своето да дирим (Вж. 1 Кор. 13:5), но и за другите да се грижим, не на себе си само да угаждаме, но и да понасяме един другиму теготите (Вж. Гал. 6:2). Затова и обратното е вярно – като върши тук делата си както трябва, на какво преди всичко може да се научи човек, ако не на любов, когато се занимава непрекъснато с неща, които не само че не са чужди на любовта, но и я изискват? Затова Апостолът, като представя общественото служение, добавя по-нататък: отдавайте всекиму, каквото сте длъжни: комуто данък – данък; комуто берия – берия; комуто страх – страх; комуто чест – чест. Не дължете никому нищо, освен взаимна любов; защото, който люби другиго, изпълнил е закона (Срв.: Рим. 13:7, 8) . Тоест, според Апостола, делата на общественото служение могат да се прекратяват и да се променят, но любовта трябва да остава непресекващо чувство, като чувството за дълг, неизплатен и неизплатим до края на живота, както в дървото, макар всяка година да вземат от него известно количество плодове като дан, жизнената сила остава и след това и спомага за принасяне на бъдещи плодове, така и любовта неизменно трябва да пребивава в сърцето на истинския служител на отечеството, при цялата изобилност на видими дела. Да не се самозалъгваме, братя! Ако съюзът между членовете на обществото е в любовта и служението на обществото учи на любов, то, обратно, всяко обществено служение трябва да бъде оценявано само от наличието на любов в него. Делото на външното служение не трябва да се счита за недобро; но не трябва и да се мисли, че то е всичко, което сме длъжни да направим за обществото. Нека да помним, че вършим всичките си дела пред Господа, чието завещание е такова – да любим един другиго (Срв.: 1 Иоан. 3:11)- Който, като ни поверява служението на другите за укрепване на любовта, не оправдава тези, които са охладнели в нея при своето служение, а още по-малко онези, които при случай свеждат самото служение до дела, противоположни на любовта.

И така, всяка душа да се подчинява на върховните власти (Рим. 13:1), и да се подчинява заради Господа, да въздава дължимото на всички, като не остава длъжна на никого с нищо, освен с любовта. В това, най-кратко казано, се съдържат всичките ни задължения към Бога, към ближните и към себе си. Затова нека да имаме благочестивата надежда, че плодът на служението на отечеството е също толкова голям, колкото голяма е наградата за благочестието и добродетелта. Само трябва да се влага в това служение и истинен дух. Във външните служебни дела сами по себе си може и да няма такъв дух, както няма дух на живот в точния часовник. Онзи, който служи без истинен дух в сърцето си, е добре изваяна статуя от хладен и мъртъв материал. В обществото той е същото, каквото е мъртвата част в тялото, която се носи от другите членове, и се обръща натам, накъдето се движи цялото тяло. И така, братя, като се молим днес за благосъстоянието на нашето отечество, заедно с молитвата за здравето на благоверния господар великия княз Константин Николаевич, да се помолим и за това, да ни изпрати Господ истинен дух за служение на царя и отечеството, та благоденствието му да бъде здраво и непоколебимо. А което в това дело зависи от нас, нека сами да принесем от себе си, като жертва на олтара на отечеството, за да се възнесе тя от този олтар и към Божия Престол – да принесем самоотвержено подчинение и покорност, благочестие и любов. Амин.

Източник: http://www.sveta-gora-zograph.com/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

fifteen + one =