Приписките – сред призивите на средновековните български книжовници за духовен живот

            Един от изключителните извори за душевността на българските средновековни книжовници са така наречените първични приписки. Приписките са бележки, които оставят в полето на средновековните ръкописи различни лица – автори, преписвачи или ползватели на ръкописите. Първични приписки са наричат онези от приписките, които оставят създателите (автори, компилатори или преписвачи) на нов ръкопис. Известните приписки от средновековни български ръкописи  в периода X – XIV в. са изцяло върху творби от православната християнска традиция – богослужебни книги, поучения и жития. Всички книжовници, които са ни оставили такива приписки са възпитани в православната традиция, а по-голямата част от тях са и монаси.

Изследователите на средновековните български приписки посочват, че по правило първичните приписки имат определена схема – славословия за Господа, информация за направата на ръкописа (какво, кога, по чия воля и от кого се изписва), молитва за пишещия или други лица и молба читателят да бъде снизходителен спрямо грешките на книжовника. Наред с тези често срещани данни се попада на различна информация, която предава лични впечатления и може да включва сведения за управление на владетели, светителство на църковни йерарси, войни, бедствия, както и израз на лична болка, нужди и поучения. Така, например, истинското име на въстаническия водач на българските селяни, който става и български цар, Ивайло, е известно благодарение само на един извор – приписка към Четириевангелие от 1279 г. Останалите извори, които ни информират за Ивайло не го посочват по име, а само чрез прозвища.

Информацията, която можем да извлечем от приписките за мисълта на българските книжовници се открива в онези пасажи, чрез които книжовниците се опитват да оставят полезно наставление от себе си към всички бъдещи ползватели на книгата. Тези поучения могат да се разделят на три основни групи: 1) изтъкване живота на Божиите угодници като пример на християните; 2) възвеличаване на Божието слово и полезността на книгата; 3) напомняне на нуждата от спасение и изобличаване суетата на света.

Добра илюстрация на първата от трите тематични групи поучения е приписката на Вася Граматик от XIII в. Той, за да настави своите читатели да следват примера на Божиите угодници, пише: „С Божията помощ проправих малка пътека, а този, който иска да върви по нея, ще съумее, с наставленията на Светия Дух, да си проправи широк път. Не онзи, който веднъж е минал през непроходимата пътека, а много пъти е вървял по нея, опознава всичките й завои. И като ги научи и му станат известни, води по нея братята. Такива благи избраници водят хората във вселената, или иначе казано, в посадената от Бога ливада, където преминава животът на слушащите тези думи в името на Иисуса Христа, нашия Господ, амин.

Много интересна от тази група е и приписката на монах Исай Серски към превода, който прави на св. Дионисий Ареопагит. За да се реши да превежда от гръцки, важна за Исай е молбата и настояването на митрополита на Сяр – Теодосий. Книжовникът пише: „И мисля, че подобаваше да се подчиня на този Божествен мъж, който чрез великия Дионисий бе приел просвещение от ангелите. Защото той (св. Дионисий Ареопагит) е истински Божи човек и ако някой друг е имал житие, което е приятно за слушане и спасително и полезно за подражание, то той не само имаше изкусен и поучителен език, но житието му беше безкрайно и много полезно за подражание.” По-нататък авторът затвърждава с допълнителни доводи вече казаното.

Посочените приписки влизат в познат коловоз на християнската духовност. Това е отправеният към всички хора призив към съвършен или поне донякъде християнски живот. В тази връзка Петър Черноризец (X в.) пише за човека в едно от своите похвални слова: „И ако не може да живее като добрите християни … то поне като слабите и немощни християни да живее.“ В случая приписките се явяват допълнителен подтик към това предписание.

Тематика на втората група поучения в приписките – за прослава на Божието слово и писаното слово като дар Божи – е много широко застъпен акцент в средновековната българска, а и въобще в славянската православна литература.  Словото, като велик Божи дар и важна разлика между човека и животните, е средството, с което се влиза в контакт с невидимия свят – за възхвала на Бога, чрез молитва или заклинание. Преписването на църковни книги спада към сферата на духовния труд, който крие в себе си възможност за спасение, както за полагащия го, така и за този, който ползва плодовете от труда. В разглеждания пример приписките се явяват утвърждаване на този акцент от православната духовност. Една срещана в няколко приписки метафора е  сравнението на Божието слово с мед, който е винаги сладък, независимо от блюдото си. Така и Господнето откровение е винаги спасително, независимо от правописна грешка или външния вид на книгата. В тази връзка може да се посочи приписката към Октоих от XIV в., в която се казва:  „Пишещите ръце изгниват и се стриват на прах, а писанията, дори и да са груби думите, пак са Божии и остават во веки.”

Обикновено книгите с Божии слова са означавани като „душеполезни”, „спасителни” и особено често ,под влияние на Псалтира – като „извор” – животочен, с жива вода и други. Така, в приписка от Лаврентиевия сборник се казва: „…всички Божествени книги са подобни на извор с чисти води и всеки, който пристъпи с усърдие към тях, се напоява с животворна вода, водеща към вечния живот.” Сходно сравнение откриваме в Похвалата, която пише монах Симон в така нареченото Лондонско четириевангелие от времето на цар Иван Александър. Описано е голямото внимание и многото средства, което царят отделя за съставянето на ръкописа „…не поради външния му вид…, но заради вътрешното излияние на божественото слово…”. Трети подходящ пример откриваме в сборник с 16 слова на св. Григорий Богослов. В приписка към текста преписвачът Пръвослав изтъква „…тази книга е като извор – който я разгърне с усърдие, за да я чете, ще напои душата си с животворна и вечна вода и вовеки няма да ожаднее.”

В третата група от разглежданите поучения към първични приписки се обръща внимание на широко застъпените принципни черти на християнската духовност – суетата на света и борбата на християнина за достоен живот пред Господа. Така в контекста на приписката си от така наречения Висарионов патерик от 1346 г., преписвачът – монах Висарион – пише на своите читатели, че „…всички ще умрем като смъртни…” , наставлява към правилен живот и припомня: „Цялата човешка слава е като тревата. Тревата изсъхва и цветът и отпада, а словото пребъдва от род в род”, и моли четящите да се помолят за него. Сходен мотив има и в приписка към книга Паренесис на Ефрем Сирин от XIV в. Авторът напомня на съдещите го от високоумие, че: „…всеки от вас, каквото и да си мисли, е смъртен пред нашия Господ и Спасител.” По същия повод преписвачът, йеромонах Методий, пише в своя приписка отново към поучения на св. Ефрем Сирин (средата на XIV в.): „… който преписва или чете, да не злослови или хули, припомняйки си, че никой от човеците не е съвършен, освен единствен Бог – Нему слава во веки веков.”  Подобно отношение, но в по-кратък и изчерпателен начин предава и книжовникът Вълчо в Добрейшовото евангелие: „Пиши и приписвай, Вълчо грешниче, защото ръката изгнива, а славата Божия остава вовеки.”

В заключение трябва да се посочи, че освен приписките с поучения, които разкриват сърдечното настроение на книжовниците, има и още няколко особено отличителни черти, които се срещат много често в бележките към ръкописите. При общо изследвани 120 приписки от периода X – XIV в. се установява, че при 54 е налице молитва към Господ или светец в полза на автора или на друго лице; на 38 има прошение четящите да не осъждат пишещия за допуснатите от него грешки; на 35 авторите проявяват смирение като се обявяват за грешни и недостойни люде, а на 45 славословят Господ, на Когото се и уповават. Всичко това ни подтиква към мнението, че българският средновековен книжовник е духовна личност, която не само пише по духовни въпроси, но и живее живота си по въпросния начин. Творбите, които българският средновековен книжовник съставя и личните му поучения към тях имат една основна цел – да подтикнат читателя да осмисли своя живот и да избере най-достойният начин да го изживее. Не на последно място се разкрива и огромното уважение на средновековния книжовник към писаното слово и грамотността, чрез която предаването на православното Предание не би било възможно.

Георги Канев

Свързани публикации:

Размисли с насока за ползите от познаване на българската православна духовна култура

Заглавна снимка: https://howlingpixel.com/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

four × three =