Откъс от романа „Омраза срещу любов“, продава се в полза на енорията в гр. Мадан

Около средата на 2018 г. към страничката на Дякония се обърна писателката Ася Минчева, музикален педагог и ръководител на хора при храм „Св. Георги Победоносец“ в град Мадан. Младата дама потърси подкрепа, за да осъществи желанието си нейната втора книга, романът „Омраза срещу любов“, да послужи за благотворителност и енорийски цели.  След съдействие от страна на фондация „Покров Богородичен“, идеята бе осъществена.

Енорията, в която се черкува Ася в гр. Мадан е малка, не разполага с голям ресурс, а в храма постепенно назряват ремонтни нужди. Наред с това, хубаво би било енорийският живот да бъде оживен и обогатен посредством поява на енорийски листи, сбирки, беседи и др. подходящи инициативи. В услуга на тези нужди и цели романът „Омраза срещу любов“ е предложен за продажба в ел. вариант на символичната цена от 2.50 лв. – книгата може да се закупи оттук. Средствата от продажбата ще бъдат предоставени на енорията около храм „Св. Георги Победоносец“, гр. Мадан. Повече информация за романа и автора му, рецензия, репортаж от неговото представяне в гр. Златоград могат да се открият в приложената в края на публикацията връзка. Допълнителна представа за книгата може да се добие от предлагания откъс:

Кулата 

Андреа влезе в стаята за свиждане. Той присви невярващо очи – Саймън Барт стоеше на масата. Андреа седна срещу него и го поздрави.

– Как си, Андреа?

– Както може да е всеки затворен човек – отвърна сдържано Андреа.

Саймън забеляза, че момчето изглеждаше доста по-различно от тогава, когато го видя в дома си. Скулите му бяха изпъкнали, очите изморени, по израстналите му коси подчертаваха слабостта му… Но и тъй приличаше на Катрийн, мислеше си той.

– Как решихте да ме посетите?

– Реших да те видя, мисля, че ти дължа извинение.

Андреа заклати в отказ глава.

– Не, г-н Барт, не ми дължите нищо. Вие искахте да ми спестите истината, а аз ви разбрах погрешно. Вината е моя, не ваша.

– Виновен съм, че не ти протегнах ръка. Бях все още объркан от…

– Смъртта на майка ми… знам!

– Добре, че Кейн е поправил грешката ми, казал ти е за кончината й и те е уредил да работиш в компанията ми. Още повече се зарадвах, като разбрах, че сте общували… Все пак сте… братя!

Андреа слушаше и не вярваше на ушите си. Гледаше Барт без да мигне.

Значи Кейн Барт бе причината за всичкото зло, което му се случваше. Той имаше известни подозрения, но ето че днес се потвърдиха. Човекът с тъмните очила и Роувъра, който го гледаше встрани от всички пред съдебната палата… „Ще ви съсипя!” – изведнъж Андреа си спомни думите му.

– Ако имаш нужда от нещо, обади ми се – и Барт плъзна визитката по масата. Бил обаче се приближи, пресегна се и я взе. Саймън се учуди на това.

– Тук всичко минава проверка. После ще ми я дадат. – Но сам Андреа знаеше: отлъчваха всичките му посетители и не му даваха нищо, което му носеха…

Саймън стана.

– Пази се, Андреа. Пак ще дойда.

Андреа кимна.

 

Минаха десет дни от случката с номер 224. В един от редките дни, в които Андреа вечеряше в столовата, той седна до него на масата.

– Чувам разни неща около теб.

Андреа го погледна.

– Не вярвай на всичко, което чуеш – отвърна му сдържано той.

– И без да вярвам, то се вижда! Тук всичко се знае: кой си, какъв си, самите надзорници пускат информация за всеки. Имаме информация, че на някои им се плаща за „индивидуално отношение”.

Андреа спря да яде и се облегна на стола.

– Какво искаш, Джон?

– Искам да те предупредя, че ти си този, за когото се плаща!

Зейн се втренчи в Андреа. Неправомерното отношение на двамата надзорници, доказваше думите на Джон.

– Аз съм ти длъжник, Валенте, и гарантирам за поведението на затворниците спрямо теб. Но онова на надзирателите е гарантирано от горе! А това от горе – от външни лица. Това, дали ще оцелееш тук зависи от ония, които дърпат конците отвън! – той рече това и стана от масата с таблата си.

Не след дълго думите на номер 224 се оправдаха…

Тим Беринжър, Бил Стоук и Скот Джоунс стояха в кабинета на Блейк Бенсън.

– Не съм доволен от вашата работа – рече твърдо Бенсън. – Ако мислите, че неможете да се справите, ще наема други хора, всеки би бил доволен да изкара нещо отгоре. – Бил и Скот се спогледаха. – Исках „индивидуално отношение” към затворник номер 700, но не виждам такова, защо?

Скот се осмели да отвърне:

– Той няма провинения, нямаме повод…

– Искате повод? Добре, аз ще ви го дам! Доведете ми го!

Сърцето на младия надзорник заби силно, но се обърна и заедно с Бил отидоха да доведат Андреа. Двамата го взеха от строежа.

– Началникът те вика – рече му злорадо Бил.

Андреа погледна Тим, а той отбягна очите му. Андреа остави лопатата.

– Това не е добре – каза му Зейн.

След малко Андреа стоеше пред директора на затвора.

– Вие двамата излезте – рече той на Скот и Бил.

Тим застана пред вратата.

Блейк го огледа от глава до пети. Значи така изглеждаше човекът, който му носеше толкова пари. Не трябваше в никакъв случай да секват…

– Андреа Валенте. Италиански гражданин, осъден за убийство за тридесет години… Греша ли?

– Не – отвърна Андреа, свел глава.

Блейк стана и започна да го обикаля.

– Гладен ли си? – попита ненадейно той.

Андреа не отвърна.

– Знам, че си. Лишаван си от закуска, работиш извънредно на строежа, често пропускаш и вечерята… За твой късмет съкилийника ти понякога успява да обере таблите… Всичко това може да спре, ако пожелаеш… – Андреа все тъй мълчеше. – Да, все още не си наясно… Разбрах, че си помагал на Джеймс, оказвал си медицинска помощ на затворници… Наскоро дочух и за номер 224, предотвратил си едно нещастие… Би могъл да предотвратиш много други неприятни ситуации, като например ми кажеш кой е отговорен за потъването на товарния ми кораб?

Блейк седна на стола си и зачака.

Андреа проговори.

– Господ е допуснал това, за да предотврати голямо нещастие.

Бенсън сви очи. Той не беше взел на сериозно случаят с номер 224, искаше само да го използва като повод. Но като чу думите на Андреа се замисли: може би наричаше нещастие скритото оръжие? И реши да го пробва.

– Какво нещастие може да носи кораб, транспортиращ зърно? Той изхранва хора в третия свят.

Андреа вдигна очи и рече:

– Зърното в корабите ви не изхранва, а убива!

Блейк погледна изпод вежди Андреа.

– Как да разбирам това?

– Не мога да стана съучастник на гибелта на хиляди хора.

Бенсън стисна челюст и ноздрите му се разшириха. После рече строго на Тим:

– Надзорник, свалете дрехите му! – Тим неохотно изпълни заповедта. Бенсън доближи лицето си до това на Андреа и рече: – Отказвайки да ми съдействаш, сам ще разбереш какво преживяват хората, до които моите кораби не достигат! Давам ти възможност да избираш между твоята гибел и тази на другите! – рече твърдо Блейк на Андреа. После мина зад бюрото и изкара едни ключове, които метна на Тим. – Надзорник, отведете номер 700 в затворения сектор!

Тим отвори вратата и излезе с Андреа. Щом Бил и Скот го видяха гол се изненадаха.

– Каква е заповедта? – попита Бил.

– Затворения сектор – отвърна кратко Тим.

Скот хвана Андреа от другата страна и го поведоха.

– Затвореният сектор не е използван от десетки години – рече Бил. – Там покривът е срутен, стоиш между четири стени под открито небе!

Скот се обади, като наливаше масло в огъня:

– Вече е зима, в това положение изобщо не ти завиждам!

В продължение на мислите си Тим рече на Андреа:

– Не трябваше да му отказваш. Трябваше да направиш, каквото иска от теб.

Чувайки това Скот иронично подметна:

– Не знаеш ли, че на шеф нищо не се отказва?

Стигнаха до затворения сектор. Тим отключи желязната врата, която го делеше с използваемото крило и се запътиха към вратата отсреща. Отключи и нея и влязоха в голямо помещение, което нямаше покрив – вероятно някога е било столова, никой не знаеше. Стените му бяха каменни и високи, а на една от тях имаше прозорче без стъкло… Вятърът прониза голото тяло на Андреа.

Скот го бутна грубо пред себе си.

– Нека сега ти дойде акъла в главата!

Тим загледа мълчаливо Андреа, а той отиде до пясъчния насип в единия ъгъл и седна, като сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце, за да прикрие голотата си.

 

Рейчъл прекарваше дните си в приятната компания на двете сестри, които толкова се радваха на присъствието й, че я сравняваха със своята племенница – Кати. Те тъй свикнаха с нея, че когато тя слизаше на разходка в града, с нетърпение очакваха да отвори вратата на дома им и да чуят гласа й. Тя беше донесла за двете самотни жени ведрост в монотонното им ежедневие. Нали бе журналистка и вечерите приказваше за какво ли не на голямата веранда с цветя в компанията на Елена и Деспина. Говореше за детството си, за студентските си години, за своите статии в „Таймс”, като естествено се съобразяваше с езика си пред двете скромни жени…

– Стана късно – рече Елена на Деспина. – Момичето сигурно е уморено, а и утре сме на служба.

– Каква служба? – попита любопитно Рейчъл.

– Утре е Неделя и ходим в храма.

– Така ли? Може ли да дойда с вас?

Елена и Деспина се спогледаха.

– Искам да направя снимки за спомен, дали ще може? В Лондон няма ортодоксален храм, никога не съм влизала в такъв. Кати ми е казвала, че иконите, които има тя, там са били същите, но в огромни размери… Аз съм любител на художественото изкуство и при всяка възможност го запечатвам на фотоапарата си, особено рядко срещани изображения.

Двете сестри се зачудиха.

– Ако желаеш ела, но не съм сигурна, че позволяват да се снима – рече Деспина.

– Ако е забранено, поне ще разгледам!

Рано на другата сутрин, в осем и половина трите влязоха в храма „Пантократор”. Елена попита служителката вътре, дали е позволено да се снима…

– За съжаление не може – рече тя на Рейчъл, която в унес разглеждаше купола и изображенията по стените. Елена извади една кърпа от чантата си и я подаде на Рейчъл.

– Вземи, закрий главата си.

Рейчъл се подчини. Елена и Деспина отидоха да купят свещи. Рейчъл ходеше бавно и разглеждаше. След малко до нея се присъедини Елена и започна тихичко да я запознава с изображенията на светиите и евангелистите по стените, после се приближиха към иконостаса отпред. Рейчъл я слушаше и гледаше в захлас, беше впечатлена, сякаш беше попаднала в миналите векове…

– Ето, вземи свещичка и запали за някой свой близък или за себе си. Аз ще запаля за Андреа. Господ да го укрепи и пази! – и тя сложи свещичката на кръглия железен свещник и се прекръсти.

Рейчъл взе огън от нейната свещ и постави своята редом до другите. Обърна се към изображението на Света Богородица пред, което се молеше Елена и се вгледа в лицето й: като дете Рейчъл обичаше да рисува портрети на хора, които брат й снимаше. Вземаше снимките и ги прерисуваше. Рейчъл гледаше ту кланящата се Елена, ту Божията майка и почувства такова спокойствие, каквото не бе чувствала от месеци след зловещата нощ в Лондон. Отмести очи към огромното дървено разпятие над входа на олтара, чу от високо славославящите гласове в пълна хармония и сърцето й заби силно. Тя не знаеше защо, но всичко в храма й подейства по начин, по който тя никога не се бе чувствала досега: усещаше, че на това място бе в безопасност, като че времето спираше и нищо преди или след това нямаше значение… Но щом погледна изображението на Спасителя и се взря в очите му, нещо я смути, дотолкова, че повече не можа да отправи погледа си към него и тя изведнъж се обърна и с бърза крачка излезе от храма… Седна на пейката в градината отпред и сълзите й потекоха. Разбра, че съвестта й се пробуди, но не знаеше, че бе, заради тайната, от която се опитваше да избяга, да се скрие толкова далеч. Нима затова бе заминала – да се отърве от всички неприятни спомени от онази нощ, от страха и от гузната си съвест! Но тук в храма пред Божия образ, тя отново се пробуди, дотолкова, че Рейчъл неможеше да спре сълзите си и постоянно ги бършеше с кърпата, която бе паднала от косите й… От този ден на сетне тя стана по-мълчалива, по-рядко се усмихваше и то с усилие, затваряше се в стаята си за дълго и мислеше, какво бе причинило сегашното й емоционално състояние…

 

Беше минал половин месец, откакто вкараха Андреа в затворения сектор, без дрехи и на филийка хляб и чаша вода за целия ден.  Имаше дни, в които пропускаше единствената си дажба. Такива бяха дните, в които Скот Джоунс бе на пост в този сектор. Той допълнително вгорчаваше дните му, като се подиграваше с него по всевъзможни начини…

Така един ден той отиде при Андреа и когато сложи чинийката с хляба на земята, вместо да остави чашата до нея, изсипа водата върху филийката.

– Да ти е вкусно! – рече той ехидно и си излезе.

Андреа гледаше мокрия хляб и очите му се навлажниха… Трябваше да избира: дали да остане гладен още двадесет и четири часа, или да преглътне гаврата, като изяде разкиснатата филийка… Със сигурност, ако не бе го сторил, щеше да изгуби съзнание.

Когато Скот се смени с Тим, той веднага влезе при Андреа. Погледна чинийката и понеже се свечеряваше той насочи фенера надолу. Не бе валяло, а имаше вода в нея с два разкиснати залъга. Тим смръщи вежди неразбиращо, но щом видя обезсърченото изражение на Андреа, веднага се досети какво бе станало. Той клекна пред него и му рече окуражаващо.

– Ще ти намеря друга филийка, обещавам! – и излезе бързо.

Тим се завъртя към килията на Зейн. Затворниците бяха вечеряли и се бяха прибрали. Тим чукна с палката по прозорчето и след малко Зейн отвори.

– Имаш ли хляб?

– Ами…

– Виждал съм те да обираш таблите на другите след вечеря. И други го правят – няма лошо. Ако ти се намира, дай. За Андреа е, неговият хляб се е намокрил…

Като чу това, Зейн даде от хляба, дето бе укрил.

– Ето, аз ще изкарам до закуска.

Тим знаеше, че храната не достигаше така или иначе и за затворниците, порциите за някои едри мъже, бяха като за дете.

Зейн седна на леглото си и си помисли как едва дочакваше закуската, когато бе буден през нощта, а Андреа? Как издържаше с една филия на двадесет и четири часа? Тогава се почувства благодарен, че не бе на негово място.

 

Рейчъл изведнъж се събуди, изплашена от кошмара, който сънува. В съня си тя отново видя случилото се в онази ужасяваща нощ, която бе преобърнала живота й. Уж кошмарите й бяха спрели от известно време, особено откакто бе дошла в Атина, промяната в обстановката й се бе отразила благоприятно, дори на моменти не се сещаше за убийството, но явно, че разговорът й с Елена в онзи ден, в който разбра, че именно човекът, който е отгледала, бе убиецът на Доусън, отново предизвика паническото й разстройство и тя загуби здравия си сън. Коремът от нервите й се сви и с усилие се хранеше, дори на моменти й се гадеше и отказваше да яде.

Деспина и Елена забелязаха това неразположение и се притесниха.

– Искаш ли да те отведем на доктор? – предложи й Деспина един ден.

– Сега, ако Андреа бе тук, веднага щеше да разбере какво ти е… – рече Елена на Рейчъл.

Рейчъл не издържа.

– Не искам повече да чувам името Андреа! – грубо отвърна тя и излезе навън.

Двете сестри се спогледаха изумени от реакцията й и потънаха в мълчание.

– Защо постъпи тъй? – проговори накърнена Елена.

– Да не би да е познавала Андреа? – разсъди сестра й. Елена се втренчи в нея.

– Може би. Сигурно затова се интересуваше за него и разпитваше така.

Деспина се притесни.

– Ами, ако е дошла умишлено тук? Може да търси нещо…

Съмнението се загнезди у тях.

 

Деспина почука на вратата на Рейчъл, за да я повика на вечеря, но никой не се обади. Тя отвори и намери стаята празна. Рейчъл бе излязла в града, щом дамската й чанта не бе на шкафа. На Деспина й стана любопитно да разбере какво криеше Рейчъл и започна да се рови из вещите й. Погледна в гардероба, в куфарите й и намери русата перука. После откри една кутийка, отвори я и видя цветни сини лещи. Разрови се още и ненадейно попадна на една торба пълна с вестници. Започна да разглежда: колко шокирана остана, когато забеляза една статия със заглавие: „Кой уби лицето на Лондон?” Разлисти другия вестник – подобна статия: „Открит истинския убиец на Шерил Доусън”… Погледна и в трети вестник: „Убиецът направи самопризнания”.

Сърцето на бедната жена щеше да изскочи. Тя грабна вестниците, перуката и кутийката и отиде в кухнята при сестра си.

– Елена, оказахме се прави!

– Какво си направила? – учуди се сестра й. – Да не си ровила във вещите на Рейчъл?

– Помислих, че е някоя престъпница, усъмних се след разговора ни днес и реших да проверя.

– Не можеш, това е грешно!

– По-грешно е да укриваме зли хора в дома си!

– Не бързай да съдиш, Деспина! Какво те кара да мислиш така?

– Мислиш ли, че една жена, която променя външността си е искрена? – и Деспина подаде перуката и кутийката с лещите на Рейчъл.

Елена отвори кутийката, а после погледна перуката в ръцете си.

– Да знаеш, че на тази жена работата й не е чиста!

Елена, обаче беше снизходителна и рече на сестра си:

– Чакай, нека се успокоим. Човек понякога върши определени неща, защото е подтикван от някакви подбуди, но това не значи, че е лош. Ето, навредила ли ни е с нещо откакто е тук? Не, нали?

– Никога не е късно.

Елена заговори по-кротко:

– Деспина, разбирам те, че си подразнена от измамата й, от това, че не е искрена с нас, но нека изчакаме, да имаме търпение. Сигурна съм, че каквото й да е, ще излезе наяве. Съветвам те да не я провокираме. Да се държим с нея както до сега. И да се молим Господ да ни открие истината по начин, по който е най-добър за всички ни!

– Нека бъде както казваш. Но да знаеш: Рейчъл наистина е познавала Андреа. Ето виж! – и подаде вестниците на сестра си.

Елена ги взе и започна да разглежда статиите с неохота. Тя се зачете и спомените й от делото по произнасянето се върнаха: как съдията обяви, че го лишава от свобода за тридесет години…

Сълзите на Елена потекоха от очите й.

– Знаеш ли, Деспина, защо момчето ми направи самопризнание?

– Никога не си ми казвала, а и не съм мислила за това.

– Заради мен!

– Как така, заради теб, не те разбирам…

Елена въздъхна и се изясни:

– Заплашили са го с мен!

Деспина ахна, а Елена й разказа всичко: как тъкмо пристигнала в Лондон и получила писмо без подател и вътре в него намерила накъсана снимка на Андреа и другите моменти, в които са я преследвали до квартирата й и как един мъж в автобуса застанал до нея и й подшушнал, че животът й зависи от това какво ще каже Андреа в прокуратурата!

– Но последното не споделих с Андреа при посещението си! – сподели Елена. – Ето защо той призна нещо, което не е извършил… А това така ми тежи… Кой знае какво прави… Не изглеждаше много добре, когато го видях. Аз го познавам: ако страда, страда сам, без да споделя на друг! Не обича да ангажира хората със себе си… Дано неговият Ангел-хранител го пази!

Рейчъл се развълнува. Беше се прибрала и бе чула част от разговора на двете сестри, защото се скри зад кухненската врата. Този път разходката й бе подействала успокояващо и името Андреа не пробуди в нея онзи страх и неприязън… Ами ако наистина това бе вярно? Защо Елена да лъже сестра си? Те не знаеха, че тя се крие и подслушва. Един убиец би ли се смилил над друг живот, че да направи самопризнание? Би могъл, ако този, с когото го заплашваха наистина му е много скъп! Убийците притежаваха груба, закоравяла, непреклонна душа. Тези качества някак не се вписваха към човека, който е жертвал свободата си, заради друг. Такъв човек притежава благосклонност, привързаност, грижовност, уязвимост… любов!

Рейчъл толкова се бе вглъбила в разсъжденията си от чутото, че не усети кога Елена и Деспина излязоха от кухнята. Те се стреснаха и изненадаха от присъствието й зад вратата. Рейчъл беше като в капан. Тя наведе виновно очи, защото видя укорителните им погледи и рече тихо:

– Ще ви кажа всичко – и се разплака. Беше станала толкова чувствителна, че плачеше от най-малкото нещо. Но сега имаше основание да пролее сълзи. Тези две жени бяха толкова мили и добри с нея, че тя се почувства виновна и реши да сподели истинската причина за пристигането си в Гърция.

Бил, Скот и Тим се засякоха в двадесет часа.

Скот се обърна към колегите си и им рече:

– Вие останете на вратата.

Той мина покрай Андреа, отиде до прозореца, носейки в другата ръка столът, на който седеше отвън. Сложи го под прозореца, качи се на него и остави чинийката с хляба между решетките. После слезе и отиде до Андреа. Подуши го и рече:

– Вмирисал си се! Трябваше да спестиш малко вода и да се измиеш. Но аз ще го направя вместо теб! – като каза тъй, той изля чашата върху гърба му. Андреа потръпна от ледената вода. Скот видя разпятието му и подметна иронично: – Да те видим как ще вземеш чинията от прозореца. Не вярвам да успееш, затова се моли Бог да те нахрани! – и се изправи.

Тим едва се сдържаше да не му се нахвърли в гръб, но Бил бе там и щеше да го възпре. И най-вече Скот щеше да навреди на Андреа, заради него. А Бенсън, научавайки за разпрата, щеше да го отлъчи от двамата и да го прати в друг сектор, както бе казал Скот и тогава щеше да плати на друг, може би по-голям изрод от Скот! Нямаше да може да носи хляб на Андреа, да го наглежда, да му помага с каквото можеше… Тогава щеше да се случи най-лошото: един ден вероятно щеше да го открие мъртъв! Не! Трябваше да успее да го задържи жив, докато тръгне делото за оневиняване… Именно затова унижението бе цената, която плащаше Андреа, за да оцелее… Всичко това си мислеше младият надзирател, докато гледаше поредната гавра с него. Той си рече, че ще изчака Скот да тръгне и ще му свали чинийката, но дебелият бързо го разочарова:

– Сега ще седим тук да видим какво ще направи.

Андреа бавно се довлачи до стената с прозореца, изправи се с голямо усилие, опирайки се на каменния зид, погледна нагоре и започна да протяга треперещата си ръка. Но му прилоша. Убеди се, че не може да достигне с една педя и се отпусна обезсърчен на земята. До него бе пясъчния насип. Той седна и започна да загребва от него и да посипва бедрата и таза си, докато не покри голотата си. После тримата надзиратели чуха гласа му…

– Боже, Господи, нима си ме забравил? Аз не съм забравил думите Ти, Владико: „Почукайте и ще ви се отвори, поискайте и ще ви се даде.” Дай ми, Боже, да преживея и тази нощ, за да те славя в сърцето си и да пребъдвам в любовта си към Теб… – и като рече тъй, Андреа се обърна към стената и започна бавно да чука.

Скот като го видя тихо се изсмя.

– Побъркал се е! Вижте го какво прави.

– На кого чука? – попита Бил.

– Не го ли чу? Хлопа на Господ, но едва ли ще го чуе! – подигравателно каза Скот.

Тим беше трогнат от молитвата му. Той се взираше в Андреа и никак не мислеше, че е луд. Все повече започваше да вярва в чистосърдечието и невинността му.

– Вижте! – рече изведнъж той и посочи към прозореца: на него беше кацнал бял гълъб. Той запристъпи настрани към чинийката с хляба, наведе главичка и я бутна с човчицата си, така че тя падна на земята.

Тим бе потресен. Бил онемя, а Скот смръщи вежди недоволно.

– Тъпата птица ни развали кефа!

– Млъкни, Скот! Птицата не бе случайна – отвърна в унес Беринджър.

Тримата продължиха да гледат.

Андреа взе хляба, целуна го и го вдигна нагоре, като благодари Богу за милостта Му.

– Стана скучно, да вървим! – рече отегчен Скот и излезе.

Дебелият бе толкова коравосърдечен, че не можа да прозре Божията намеса в това, но милосърдието на Тим отвори очите му и рече:

– Бил, Господ чу молитвата му. Не разбираш ли – правим грях като позволяваме на Скот да се подиграва с мъките му…

Бил го погледна и отвърна:

– Тим, започваш да откачаш. Какъв грях? Той е убиец, а не светец!

Свързана публикация:

Издание на електронна книга в полза на енорията при храм „Св. Георги Победоносец“, гр. Мадан

 

One thought on “Откъс от романа „Омраза срещу любов“, продава се в полза на енорията в гр. Мадан”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

two × two =