Интервю за „24 часа“ на митрополит Даниил относно актуални проблеми от живота във Видинска св. митрополия, включително извършваните в полза на благовестието културно-просветни и социални дейности:

С Видински митрополит Даниил разговаря Камелия Александрова

– Ваше Високопреосвещенство, повече от една година сте начело на Видинска епархия, какви усилия полагате за усъвършенствате дейността на свещениците?

– На първата свещеническа конференция след въдворяването ми на Видинската митрополитска катедра миналата година, напомних на свещенослужителите за отговорностите на свещеническото служение: редовно отслужване на богослужение, грижата всеки човек в поверените им енории да се приобщава към църковния живот чрез личния пример на енорийския свещеник, със слово, подготовка и участие в Светите Тайнства. И да бъдат грижовни към поверените им храмове. До миналата година съществуваше сериозен проблем с издръжката на свещениците в епархията. От 2005 г. повечето от тях не бяха получавали трудово възнаграждение от митрополията – тяхната издръжка е била на грижата на църковните настоятелства. Това е фактор, който е оказвал значимо влияние върху тяхното служение – например, има свещеници, които са работели допълнителна работа, за да осигурят прехраната на семействата си. Това няма как да не се отрази най-малкото на ангажираността им с енорийската работа.

От октомври 2018 г. Видинска митрополия започна редовното изплащане на заплатите на свещенослужителите си, а чрез държавната субсидия от януари т.г. възнаграждението им значително се подобри. Разбира се, сега изискванията към служението на свещенослужителите нарастват.

В това отношение за мен важни са личните впечатления от службата на конкретния свещеник, затова се старая да посещавам енориите, да служа със свещениците, да се срещам с енориашите. Така свещениците имат възможност да чуят лично изискванията към тях и служението им. Някои свещеници минаха опреснителни курсове върху богослужебната практика.

Там, където изискванията на устава и на свещените канони не се вземат под внимание, има наложени и санкции. Има още много какво да се направи. За мен подобряването на служението на свещениците в епархията е постоянна грижа.

– Какви преимущества има да служите на Божията нива в България?

– То е преди всичко голяма отговорност – отговорността на архиерейското служение тук, в родината, в сравнение с чужбина е по-голяма. Ако перифразираме малко евангелските слова, можем да кажем, че „Комуто много е поверено, от него повече ще се изисква“. Народът ни е възпитан в православната вяра и традиция повече от хилядолетие. В епархията имаме храмове отпреди 400 г. При колко по-трудни от сегашните условия нашите предци са давали мило и драго за построяването на тези храмове, за тяхното благолепие, за това там да има свещеници, и то на издържката на местните християни. Столетия наред храмовете са били пълни в неделя и на празник. Нашите предшественици по катедра също са ни оставили висок пример за благоустройстването на епархията и на епархийския живот, създали са добри условия за служението и на свещениците в енориите, и на епархийския архиерей.

В чужбина много от тези условия липсват, православното наследство не е толкова богато и можем да кажем, че това намалява в известен смисъл отговорността на служението там. Въобще, службата и комуникацията на роден език тук, компактното православно население в градовете и селата, близките разстояния при обгрижването на епархията, родната среда – всичко това улеснява служението ни и същевременно завишава изискванията спрямо нас.

– Какви са разликите с Америка, където сте служили?

– Бог промисля за всеки конкретен човек – дали у нас, дали в чужбина, Бог всеки ден търси път към нашето сърце, защото е казал: „Ето, стоя на вратата и чукам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза и ще вечерям с него, и той с Мен“.

Тук, в родината, възприемаме Православната Църква като даденост, а в чужбина сънародниците ни осезателно разбират какво благословение е наблизо са има православен храм. За вярващия човек е разбираемо, но дори невярващите го оценяват, защото в неделния ден, когато православните се събират на богослужение и след това останат да обменят някоя дума на роден български език, там идват мнозина наши сънародници, които се нуждаят просто да общуват с близки хора.

В днешно време за мнозина наши сънародници, които живеят в странство, все по-ясно се набиват на очи разликите между православната духовност и духа на останалите християнски деноминации. Наскоро познат ми сподели шока, който е изживял при посещение на протестантски храм в Западна Европа. Там се извършвала сватбена церемония и пасторът „венчавал“ двама мъже. Човекът останал в потрес: искате да живеете така – никой не ви пречи, но какво общо има това с християнската вяра и църквата? В този смисъл виждаме, че здравомислието също е дар – не е даденост, и ако не ценим този дар, той ни се отнема.

– През последните 75 г тук в Българи има наслоени представии създадени изкуствено връзки между Църквата и светското. Вместо да вникнат в смисъла на литургията и Божието слово, някои считат Църквата като място за слава и показност. Излишната пищност и помпозност на сватбите наистина дразни. Обяснете вашите възгледи за тези тържества.

– Разбираемо е едно такова значимо събитие в живота на двама души, каквото е светото тайнство Венчание да има подобаваща тържественост. Ако някой влага нещо друго, както казвате – показност и помпозност, това е негова лична отговорност. Когато свещеникът отслужва тайнството, той се ръководи от важността на божествената служба, която извършва – ако други целят нещо друго, това си е за тяхна сметка.

Същевременно се права, че както до 1989 г. през времето на атеистичния режим, така и в годините след това до днес има човеци, които гледат на Църквата като средство за постигане на свои користни цели.

До 1989 г. беше престижно да се хули Църквата и от това човек можеше да направи професионална кариера. Днес някои хора чрез показност опитват да създадат впечатление за собствена значимост или нещо подобно. Но както атеистичния режим отмина и хората, които хулеха Църквата, не получиха трайна полза, там и тази показност е преходна и от нея също няма полза.

– Какво ви възмути, та издадохте ограничителна заповед за сватбите в манастирите? Дали се ръководите от факта, че манастирите са за монаси, обрекли живота си на безбрачие, за пост и молитви в слава на Бога?

– Манастирът е особено място – света обител, където целият ритъм на живота на монасите или монахините е съобразен с това да насочва тяхното внимание, мисли, поведение към богомислие, молитва, послушание, очистване на ума и сърцето от страстите, от суетата на света. Ако ние действително уважаваме обетите, които братята или сестрите дават при встъпването си в монашеския подвиг, един от които е безбрачният целомъдрен живот, то трябва и са създаваме условия за благоприятното изпълнение на тези обети – това прави манастира света обител, а не сградите, архитектурата или природните красоти.

Действително у нас има манастири, които са възникнали в населено място и дълго време манастирската църква е служила като енорийски храм. В такъв случай трудно може да се прекъсне традицията православните християни да се венчаван там. Но при нас в епархията нямаме такива манастири и в този смисъл нямаме ощетена енория. Център на богослужебния живот на вярващите християни е енорията. Връзката на вярващия човек с неговата енория трябва да бъде връзка на живо участие, а не нещо формално. В този смисъл естественото място за извършване на тайнството брак между православен мъж и жена е техният енорийски храм – там, където те се черкуват всяка неделя, при свещеника, когото познават и който ги познава.

Има нещо друго – пред 1989 г., когато атеистичният режим негласно създаваше пречки „гражданите на Народната република“, когато сключват брак, да се венчават, много православни християни отиваха в някой манастир далеч от родното им място, за да не знаят близките и познатите им и тайно се венчаваха. В този случай венчаването н манастира е било равно на изповядване на вярата, подвиг. Докато днес желанието на повечето хора да се венчаят в манастир идва по-скоро от „екзотиката“, която те виждат в манастира, а това е отново вид суета. Тома отново не е полезно за светата обител, за обитателите и за самите поклонници.

Главно поради тези две причини решихме да преустановим практиката да се извършват венчания в манастирите в епархията ни – нещо, което впрочем е отдавнашна практика на Църквата.

– Според вас докъде може да стига светското в религията, модерното поведение на съвременния българин скандализира ли понякога богослужението и канона?

– Добродетелите, каквито са ни заповядани от Господ Иисус Христос, и съответно страстите, които се опитват да ни лишат от добродетелта, не се изменят: любовта към ближния или я има, или я няма – и тогава, ако я няма, на нейно място идва себелюбие. Затова Господ е казал: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“.

В Църквата идваме, защото се нуждаем от Бога, неждаем се от изцеление от егоизма ни, от отчуждението един от друг, от лицемерието вътре в нас. Сила за такава вътрешна промяна в нас има само Господ: Той е добър и само чрез Неговата доброта можем да се изменим към добро. Той е любов и само чрез Неговата любов можем да Му подражаваме и да обичаме дори враговете си. Със собствени сили това не е възможно.

Затова, ако някой идва в Църквата за нещо друго, а не за да се изцели от фалша и лицемерието в себе си, от отчуждението си от Бога и от ближните и за да получи от Бога благодатни сили за добродетелен живот, то той и да получи нещо временно, това няма да му бъде от полза.

– Можете ли да намерите път не само към хрисимите хора, но и към такива с по-груби нрави или нищите духом?

– Старая се да гледам на хората без предубеждение Убеден съм, че Господ търси път към всеки човек, защото ни обича повече, отколкото можем да си помислим, а от друга страна, на всеки от нас е дали такива дарования, включително темперамент, които допълват онова, което при други липсва, и всичко да служи за обща полза. Старая се с Божията помощ да отговоря на онова, от което конкретният човек има нужда, дали успявам, ще кажат хората

– Когто поехте грижата за Светата Видинска епархия, давахте ли си сметка как ше приобщавате хората от Северозапада? Как вашити сърца достигат до сърцата им?

– Старая се да живея с вярата. В служението си, в общуването си с хората се старая думите ми да бъдат от личет опит. И отново – доколко словата ми достигат до сърцата на хората, това могат да кажат те.

– По колко часа се молите на ден?

– Килийното ми правило е около час и половина. Старая се също да присъствам на утринното и вечерното богослужение в храма, когато останалите ми задължение позволяват това.

– Като богомъдер архиерей, с чувство за приемственост, продължавате ли селото на вашите достойни предшественици?

– Дядо Антим – пръвият български екзарх, който е бил и Видински митрополит, ни е завещал безрезервна, саможертвена  – Христоподражателна любов към повереното му паство. Той има голям принос за освобождението на народа ни от османско робство. Живял е пестеливо, а в края на живота завещава всичко, което му е останало, за църковна и обществена полза.

Дядо Кирил продължава делото на дядо Антим, особено в дарителството – дарявал е огромни суми от собствената си издръжка за построяване на Софийската семинария и за строежа на църкви в епархията. Дядо Неофит остава неподражаем както в благоустрояването на епархията, така и като архипастир с изключително чувство за отговорност към светата Българска църква.

Дядо Филарет по време на атеистичния режим се старае да запазва постигнатото, дядо Дометиан – да възстановява, доколкото е възможно.

За нас сега от първостепенна дейност е просветната дейност. Над 170 деца в училищата и детските градиви във Видин изучаваха религия – православие. В града имаме неделно училище с школи по вероучение, иконопис и куклен театър. За втора година в Лопушанския манастир организираме безплатен детски летен лагер, който е едно продължение на заниманията в неделното училище. Тази година лагеруваха около 60 деца в три смени по десет дена. Неделни училища има и на други места в епархията, като Арчар, Лом, Медковец.

Използваме възможността чрез отпускане на целеви средства от държавата и фонд „Земеделие“ за ремонт на храмове. Извършихме неотложни ремонти в над 15 храма, сградата на митрополията и други. Съзнавам, че това не е достатъчно, но се стараем да посражаваме, според силите си, на високия пример, който са ни оставили нашите именити предшественици.

– Все още българи напускат страната и заминават на гурбет в чужбина. Дори идват при вас и отците да измолят Божията помощ Какво им казвате?

– Да обмислят добре приоритетите в живота си: ако търсят рая – България е идеалното място, където могат да постигнат това. Нали така пеем и в нашия химн: „Мила родино, ти си земен рай“.

…

Източник: https://www.24chasa.bg/

Свързани публикации:

С предмет „Религия и православие” ще посрещнат детските градини и училищата във Видин новата учебна година

Видинска епархия ни приканва на благотворителен концерт в подкрепа на дом за стари хора

Открива се Неделно училище при митрополитския храм „Св. Николай Мирликийски“ във Видин

Успешно и тържествено завърши учебната година в Неделното училище към храм „Св. Николай Чудотворец “ във Видин

Видински митрополит Даниил посети международен семинар за насилието срещу жени

Митрополит Даниил посети представяне на книга, посветена на храмове от Северозападна България

Делегация начело с митрополит Даниил посети Московска и Нижегородска епархия за обмяна на педагогически опит

Лопушанският манастир отново е домакин на малки летовници

Заглавна снимка: https://bnr.bg/