За социалната мисия на Църквата

„Християнската благотворителност започва от дълбочината на човешкото сърце, където всеки на тайно място среща лично Господа …“

По какво се отличава приютът за стари хора или кухнята за бедни към общината (ако има такива) от тези към Църквата (да допуснем, че има и такива)?Толкова ли е важно, дали топлата храна и подслонът ще се осигуряват от социални работници, или от енориашите на църковния храм. И ако цивилното общество един ден успее да разреши социалния проблем, това означава ли, че социалната мисия на Църквата ще отпадне?

Това са въпроси, зададени при предварително избрани условия, които реално не съществуват в чистия си вид. Затова те изискват повече принципен, богословски изведен отговор, отколкото конкретен за дадена ситуация. Но все пак тези въпроси ни вълнуват особено днес, когато промяната на ценностите предвижда повече внимание да се обръща на видимия резултат, отколкото на вътрешния мотив.

Част от данъците, събирани все по-стриктно от държавата, отиват за социални програми. Как те се изпълняват, е извън нашата тема. Но някъде нещо все се прави. Проблемът е, че това не стига да се успокои данъкоплатецът, че постъпва по християнски. Нито пък социалният служител на заплата. Между социалните дейности на гражданското общество (дори и успешно провеждани) и официалния етикет от Конституцията на Република България, че сме традиционно православни християни, остава една незапълнена празнина. Тя може да се нарече общо отдалечаване от евангелските начала.

А близостта на Евангелието и неговото приложение на дело е едновременно дълбоко личен и дълбоко съборен въпрос. Именно съборен, а не обществен или общински. Сиреч, църковен.

Християнската благотворителност започва от дълбочината на човешкото сърце, където всеки на тайно място среща лично Господа, и завършва в рамките на църковното събрание (енорията). Или пък простичко, тайно и спонтанно се осъществява на улицата, в тролея, в кварталната градинка. Тя не е тежък камък, паднал в обществените води, от който широки кръгове и пръски дълго да затихват по медийните пристани.

Църквата всъщност няма социална мисия. Може да звучи в противоречие с казаното дотук, но единствената мисия на Църквата е достигането на Царството небесно, спасението във вечността. Спасение, а не „survive“ (оцеляване). И точно поради това социалното присъствие именно на Църквата и Православието е от изключителна важност, защото тогава можем да говорим за истинско спасение и на обществото ни. Но кой вестник и коя телевизия биха поставили днес насериозно проблема за спасението на българина в Царството небесно?! А той е толкова важен, толкова първостепенен…

Излиза, че църковната благотворителност води обществото към съвършено спасение не просто заради добрите дела, а заради приближаването към Христа. Докато чисто гражданската благотворителност води в най-добрия случай до временно оцеляване.

Тези сравнения между гражданско и църковно днес са особено обострени, защото живеем в епоха на разделения.

Но Христос не се е разделил и само в Неговото име се осмисля всяко добро начинание. А социалната мисия на Църквата е да благовести чрез дела Христовото име.

Благовест Ангелов, Църковен вестник, брой 1 за 1998

Източтик: http://www.pravoslavieto.com/

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

1 + 5 =

*