За помощта на жертвите на стихийни бедствия и извънредни ситуации

„Стихийните бедствия и извънредни ситуации винаги поставят пред нас един единствен въпрос: да бъде или да не бъде даден конкретен човек? “ (авторът)

И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така. (Притча за добрия самарянин, Лук.10:36-37)

 

Оказването на помощ на жертви на стихийни бедствия и извънредни ситуации – дълг на религиозните организации*

Архиепископ Солнечногорски Сергий**

(Част 1)

 

Уважаеми участници в международната конференция „Действията на християните в отговор на стихийните бедствия и извънредните ситуации”!

Позволете ми, преди всичко, сърдечно да ви поздравя, събралите се за участие в конференцията, а също така да изразя признателността си към инициаторите на тази среща. От цялата си душа ви желая успешна и плодотворна работа!

Преди да премина към основната част на доклада, бих искал да направя няколко предварителни бележки.

Човекът и околния свят са тясно свързани и включени в триъгълника Бог-човек-природа. Бидейки част от творението, човекът принадлежи към материалния свят по своята физическа природа и представлява сам по себе си земния прах, в който Бог „вдъхна…дихание за живот” (Бит. 2:7)***. Затова би било неоправдано да се разглежда проблема със стихийните бедствия и последствията за човека от тях извън връзката с еволюцията на характера на отношенията между човека и природата.

Като едно от заблужденията на нашето време трябва да признаем определянето йерархията на ценностите по принципа на ползата.

Целият живот на хората е съпроводен с достигане на определени цели, решаването на определени проблеми и задачи. Към такъв род целева дейност можем да отнесем и оказването помощ на жертвите при извънредни ситуации и стихийни бедствия, и опазването на околната среда, и много други явления със социална значимост. Ние, като вярващи хора, съзнаваме, че единствено преобразения космос, когато Господ „предаде царството Богу и Отцу… за да бъде Бог всичко у всички” (1 Кор. 15:24, 28), – е тази крайна цел, на която трябва да бъдат подчинени всички останали цели, цели временни, чиято ценност се определя от това, доколко те съответстват или не съответстват на достигането на крайната цел.

Това е важно да се уточни, за да се има предвид, че опитите за преодоляване кризите, в които изпада човешкото общество, трябва да се осъществяват в такава система, която предполага приоритет на абсолютните ценности. Такъв подход ще позволи да се преодолее съблазънта на ориентиране към частните злободневни проблеми с явно невнимание към основните въпроси на битието.

Самите понятия „стихийни бедствия”, „извънредни ситуации”, „живот” изискват по-дълбоко богословско осмисляне. Какви са източниците и причините за стихийните бедствия? Защо все по-често живота на хората намират място извънредните ситуации? Кое поражда участието на религиозните дейци народа Божий в делото за оказване помощ на жертвите на природните катаклизми? В своя доклад се опитвам да дам отговори на току-що формулираните въпроси от гледна точка на Свещеното Писание и църковното предание.

Материалната реалност на света, съществуваща в неизчислимо разнообразие на видове и форми, представлява сама по себе си свободната творческа енергия на Бога, който е създал света, за да може всяка твар да участва в Божествената истина и слава, да може цялото творение да стане израз на единството и любовта, които съставляват образа на битието на Твореца.

Бог е сътворил целия видим и невидим свят прекрасно, и в него нямало нищо чуждо на Твореца. По думите на видния богослов от XIX век, светителят Филарет Московски, първият човек „се въвежда в света като владика в дом, като свещеник в храм, съвършено устроен и украсен” (Записки на Книгу Бытия, V.1, М., 1867, с. 20). Отношението на човека към околната среда на неговото обитание се определя на езика на Библията като „обладаване” на земята и „владичестване” над нея (Бит. 1:28). Многовековната история на човешкото общение с природата може да ни наведе на мисълта, че първия човек е бил призван да завоюва, обуздае и покори първосъздадената природа, намираща се, като че ли в буйно, диво и даже враждебно по отношение на човека състояние.

Само че от библейското повествование узнаваме, че човека е призван за грижливо, любовно отношение природата; че, съгласно Божественото предначертание, околната среда би трябвало да придобие в човека не страничен зрител, който само да се любува и наслаждава на красотите на Земята, и но не и сметкаджия и хищник, а добър и грижлив стопанин. С други думи, човек трябва да култивира и пази това царство на красотата и хармонията, собственик на което е бил. Докато той постъпвал в съответствие със замисъла на Твореца, конфликти между него и природата не са възниквали. Той не нарушавал биологическото равновесие в природата: връзката „човек-среда на обитание” била жива, органична. Човекът, макар и да се възвисявал над природата, с цялото свое същество се вмествал в природното равновесие. Неизмеримо превъзнесен над света посредством създаването си по образ Божий, умален ангелски чин – „понизил си го с малко нещо спроти Ангелите” (Пс. 8:6), човек в същото време с цялото си същество е причастен към космическата материя и космическия живот. Неслучайно светите отци, следвайки античните философи, наричат човека „микрокосмос”. Така съпричастност на човека към окръжаващия го свят има доста дълбок смисъл. Сътвореният от Бога човек включва цялата съвкупност от тварния космос и, в същото време, встъпва с единение с природата. От този момент неговата съдба и съдбата на природата стават неразривни. Природата се поверява на човека, и на човека се възлага отговорност за нейната съдба. В този смисъл човек и природа съставляват единно тяло, единен организъм, хармонично единство. В този смисъл земната природа е продължение на телесността на човека, като можем да я наречем, ползвайки терминологията на В. Н. Лоски, антропосфера (Лосский В.Н. Догматическое богословие. – В: Богословские труды, Вып. 8, М., с. 158).

Човек за Вселената е нейното упование за благодат и съединение с Бога, но в него е също и опасността от поражение и погубване. Човекът е най-великото творение Божие, надарено със свобода и способност за любов, а следователно, и за отказ. Човек, като личност, Бог а надарил свобода на избор между истинното битие и небитие, между доброто и злото. Това означава, че в райското състояние първите хора са обладавали възможността да разкъсат същностната връзка с Бога и да преминат на автономно съществуване.

Грехът, влязъл в света, се оказал катастрофален не само за човека, но и за природата. Нарушено било единството на човека с окръжаващия го свят. В природата, като в огледало, се отразило първото човешко престъпление.

С грехопадението на човека, противопоставил себе си на Бога и с това нарушил изначалната хармония и цялостност на творението, в света навлиза злото, което няма онтологическо основание.То не е битийно, не произлиза от битието; то е недостатък и несъвършенство. Именно в този смисъл, съзерцавайки тварната природа, ние възприемаме и осъзнаваме и нейното благо, и нейното зло. В това несъответствие между идеала на извънвремевия замисъл на Твореца и реалността на временния живот на творението се съдържа най-великата драма, както за природата, така и за човека.

В новите сурови жизнени условия за съгрешилия човек не останал избор: волю-неволю му се налага, както повествува Свещеното Писание, „с пот на лицето” да култивира земята, за да се изхрани (Бит. 3:19). В течение на десетилетия човек разбирал в труд, че не му стигат силите, за да може в пълнота да овладее всички блага, които притежава природата. В него неизбежно се зараждало чувството за собствената му слабост. Природата скривала от човека много свои тайни и рядко го допускала до богатствата на земята и Световния океан. Заедно с това тя често поразявала и даже заплашвала човека със своите страшни и могъщи явления, носещи характер на катастрофи. Всичко това довеждало до това, че хората започнали да се отнасят към природата с чувство на боязън, недоверие и даже агресивност.

Зависимостта от природата и страха пред нея довели човека до нивото на роб на природните стихии. Оказвайки се под властта на жестоките закони на окръжаващата го действителност, първобитния човек започнал да обожествява природата и да се покланя на демони. Така възникнало езичеството. Людете „се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца” (Рим. 1:25). За да се предпази от действията на злите духове, и по някакъв начин да въздейства на природните стихии, древният човек прибягвал до магията, която се явявала както средство за подчиняване на природата, така и средство за познаване на околния свят.

По такъв начин, следствие от грехопадението станало не само повреждането на човешката природа, но и нарушаването хармоничната връзка на човека с околния свят. Извращаването на живота довежда до деформация и разрушение на нормалния (богоустановения) начин на живот. Живот не в единение с Бога, а независимо от Него – това е живот единствено заради самосъхранението заради биологическото оцеляване. В този случай човек съществува вече като природен индивидуум, живеещ за сметка на собствените си сили и енергия, което е присъщо на тварите. Желанието да станат като богове, се превръща в трагедия не само за човеците, но и за целия тварен свят.

Християнството не само освободило човека от властта на природата, но и го възвисило. Христос се явил в света, за да могат хората „да имат живот, и да имат в изобилие” (Йоан. 10:10). Човекът отново получил възможност да стане „съработник на Бога” (1 Кор. 3:9), управител на тварите, за да се грижи за всичко, създадено от Твореца.

Само че горделивото поставянето на човека в центъра на мирозданието, довело до нарушаване хармонията в отношенията между природата и хората. Заповедите Христови не били положени в основата на съвременния технически прогрес: „Не се грижете какво ще пиете и какво ще облечете…” Творението станало източник за удовлетворяване на безгранично нарастващите потребности, а науката и техниката – могъщи средства за овладяване и експлоатиране на природата. Балансът в отношенията „човек-природа” отново бил нарушен, но вече в друга посока: към поробване на окръжаващия свят.

Новото време с неговата идеология на безрелигиозния хуманизъм се изразило и в ново отношение към природата, същината на което е изразена най-ярко и отчетливо в широко известния лозунг: „Ние не можем да чакаме милост от природата, да вземем от нея е нашата задача”.

Именно в това, антропоцентрично по своята същност, време, животът на човек се помрачил не само от стихийни бедствия, но и от извънредни ситуации – различен вид аварии, крушения и катастрофи.

Трагичните последствия от грехопадението на нашите прародители са изразени с педагогическия език на Свещеното Писание на Стария Завет в образа на разгневения Бог, наказващ за престъпления. Всемирният потоп и язвите фараонови, засухата и земетресенията, огънят и сярата, разрушили

Содом и Гомор, наводненията и епидемиите – всичко тези и много други стихийни бедствия се разглеждат от църковното съзнание като Божие наказание (в превод от гръцки „стихийно бедствие” означава буквално „гняв Божий”), както свидетелства Неговият гняв. Само че Бог не е наказващ съдия. Единственото, в което се забелязва вмешателството Божие, – това е в преобразяването на наказанието, доброволно наложено от човека на самия него, в спасителното педагогическо действие.

Никой няма да отрече това, че природните явления невинаги съответстват на замисъла и желанието на човек, като често са и противоположни на  тях. В борбата против природните сили за жизнено пространство човек не иска да види, че и самата природа страда от неговото насилие. Човек не иска да бъде повече сътворец, а абсолютизира самия себе си като творец, но без Бога. Това означава, че кризисът на цялото творение – на природата и човека – е неизбежен.

Авторизиран превод: йеродякон Петър Граматиков

Бележки:

*Източник: Сергий, архиепископ Солнечногорский. Оказание помощи жертвам стихийных бедствий и чрезвычайных ситуаций — долг религиозных организаций: [Доклад на международном семинаре 13-14.11.1996 г. в Москве. Семинар организован Отделом по социальному служению и благотворительности, ВСЦ и ООН]. – В: Журнал Московской Патриархии (ЖМП), М., 1997, № 1, сс. 50-55.

**Съгласно постановление на Свеящения Синод на Руската Православна Църква от 25-26 декември 2013 г, в пределите на Воронежка област е образувана Воронежка митрополия, включваща в себе си Воронежка, Борисоглебска и Росошанска епархии. За глава на Воронежка митрополия е назначен Високопреосвещения митрополит Сергий с титул «Воронежки и Лискински».

***Бел. Библейските цитати са предадени по българския синодален превод: СВЕЩЕНО ПИСАНИЕ, издание на  Светия Синод на Българската църква, http://www.pravoslavieto.com/bible/sz/job.htm, 13.07.2017 21:01.

Към част 2

Заглавна снимка: http://www.dnevnik.bg/

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

twenty − 8 =

*