„Да благослови нашето съвместно служение на нуждаещите се от помощ и подкрепа Началникът „на живота”  (Деян. 3:15), Вдъхновителят и Подателят на живота – Господ наш Иисус Христос.“ (авторът)

И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така. (Притча за добрия самарянин, Лук.10:36-37)

Оказването на помощ на жертви на стихийни бедствия и извънредни ситуации – дълг на религиозните организации*

Архиепископ Солнечногорски Сергий**

(част 2)

Към част 1

Неудържимото желание за покоряване природата, за подчиняването на нейните вътрешни сили и ресурси, макар да става за човека източник за нови трагедии, представлява мощен стимул за развитието на науката и техниката, позволяващи на човек да управлява определени естествени процеси и във все по-малка степен да усеща своята зависимост от природните явления. Събитията от последните десетилетия обаче показват колко катастрофални могат да бъдат последствията от човешката дейност, дори и когато тя е насочена за напълно хуманитарни цели: замърсяването водоемите и въздуха, авариите в атомните електроцентрали, които носят за човека болести и страдания, изменението на екологическите взаимовръзки.

По този начин, космическата драма, започнала в Едемската градина, не се ограничава нито от времето, нито от пространството.

Не трябва да недоглеждаме, че съществува своего рода взаимовръзка между стихийните бедствия като резултат от Божествените закони на битието, вследствие на прародителското грехопадение и извънредните ситуации, източник на които е безразсъдната и порочна дейност на човека.

В стремежа си да се справи с природните сили, човек дотолкова се намесва в хармонично устроения окръжаващ свят, че поражда със своите неадекватни действия нова вълна от беди и катастрофи. Къде е изхода от така създалата се ситуация? Как да бъде разкъсан този порочен кръг?

Да, човекът е образ Божий, и поради това той не е длъжен и не може да се намира в робско положение спрямо низшите, материални сили. Но и природата не може да служи рабски на човека за удовлетворяване на неговите сиюминутни интереси и своекористни стремежи. Пътят на поробване на окръжаващия свят води до това, че сам човек още по-силно затяга рабските пътища. Спасението на човека и цялата природа зависи от това дали той познава нейната вътрешна същност, непостижима без любовта. Възстановяването единството с Бога, нарушено от грехопадението на человеците, – ето какво очаква от синовете човешки всяка твар, по думите на апостол Павел: „Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (Рим. 8:22; срв. Рим. 8:19-21).

Всичко това заставя човек отново да се замисли над неизследимостта на творението Божие. „де беше ти, когато полагах основите на земята? – кажи, ако знаеш” (Йов. 38:4) – този Божествен глагол към старозаветния праведник отново придобива за човека ясност и значимост. Колкото и да е велик човек, той представлява творение Божие, и само в единство с целия останал тварен свят той е способен да опази мира и правдата.

Стихийните бедствия и извънредни ситуации винаги поставят пред нас един единствен въпрос: да бъде или да не бъде даден конкретен човек? Да му помогнем ли в неговата болест, страдание и мъка – или да го оставим на произвола на съдбата? Във връзка с това ми се иска да се спра на разбирането на проблемите на живота от различните религии и произтичащата оттук близост в житейската позиция на техните последователи.

Всички религии са съгласни в това, че ценността на земния живот на човека не се ограничава с този живот.  Неговото значение се състои в това, че той представлява път, който води отвъд пределите на земното съществуване. Поради това мотивите, определящи постъпките на вярващия човек, трябва да се определят не толкова от естествения инстинкт за самосъхранение, колкото от съзнанието за отговорността за съдържанието на своя земен живот, отчитайки неговата крайна цел.

Втората черта, която отличава религиозния възглед за живота, се съдържа в това, че вярващия човек е длъжен да осъзнава неразривната органическа връзка с живота на другите хора и битието на целия свят. Осъзнаването единството на човешкия род и по произход, и по предназначение подхранва чувството на солидарност с останалите хора, ближни и по-далечни, задълбочава отговорността на човека за живота на всички люде.

Всеки живот, както и всяко битие, има своя източник в Бога, и всичко съществува единствено дотолкова, доколкото то се ползва от дара на любещия Творец, Чиято ръка удържа тварта над бездната на небитието.

Животът е драгоценен и с нищо несравним дар Божий: „Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините…”( Иак. 1:17). С тези думи апостол Йаков определя свещения характер на дара на живот. Животът по своята основа, в своите дълбини принадлежи не на нас, но на Бога. По особен начин това се съотнася към живота на човеците, понеже човекът е образ Божий, което значи, че неговият живот е свещен. Но животът е свещен не само по причина на своя Източник, но и по своята цел, тъй като „Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие” (Прем. 2:23), както за това говори премъдрият Соломон. Именно според целта на живота се определя и неговата ценност: без цел и смисъл животът не би имал стойност.

Божественият дар на живота не е съдбовна неизбежност за човека. Дарът може да бъде приет или да бъде отхвърлен. Свободата на избор между добро и зло дава възможност на човека да тръгне или по пътя на живота, или по пътя на смъртта. На подобен кръстопът се оказва всеки от нас, когато иде реч за оказване на помощ на пострадалите от стихийни бедствия, когато иде реч за спасяване живота на жертви на извънредни ситуации. Ние имаме възможност да подминем чуждата мъка, можем да закрием очи пред чуждата болка, но ние нямаме право да направим това, щото „Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот…” (1 Йоан. 3:15).

Ние, християните, нямаме никакво морално право на равнодушно съзерцаване, когато около нас загива човек. Ние сме длъжни винаги да съзнаваме, че Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4).

Християнинът, осъзнавайки своя дълг на съработничество с Бога (1 Кор. 3:9), е длъжен през целия свой живот да пази в сърцето си словата на апостол Павел: „…никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си” (Рим. 14:7).

Любовта към хората не е филантропски призив, не е лозунг. Любовта към хората, спасяването на човешки живот, оказването помощ ономува, комуто е необходима, – това е тежкия делничен труд, в основата на който лежи християнският дълг пред Бога и хората.

Негативните последствия от необмисленото нахлуване на човека в естествения ход на нещата често се оказва източник за нови катаклизми – киселинни дъждове, топене на ледниците, образуване нови пустини, зачестяване на лавини и свлачища, засоляване на почвите. Авариите и катастрофите, като тази в Чернобил и Бхопал, замърсяването на Рейн, разрушаването на озоновия слой – всички тези непланирани ефекти от „творческата” дейност на човека предизвикват шок и заставят човечеството странични  да се замисли за надвисналата над живия свят заплаха.

Във връзка с това опазването на околната среда може да бъде разглеждано от нас като база за защитата на човека от нови извънредни ситуации, като предотвратяване на предната природна катастрофа, като предупреждение за човека относно надигащите се катаклизми. Тъкмо поради това, екологията е проблем не толкова  материален, колкото духовно-нравствен, понеже най-важната страна, средоточие на екологическия проблем се явява самият човек.

Истинският прогрес предполага господство на висшите проявления на човешкия дух над низшите, разумно самоограничаване на потребностите. По този път следва да се насочим към опита на християнските подвижници, скромният живот на които се намирал в удивителна хармония с околния свят.

В течение на десетилетия човекът усещал своето безсилие пред стихиите на природата. Нито научно-техническия прогрес, нито човешкия разум не са успели да предотвратят стихийните бедствия. Човекът не обладава сила да възпре ураган, да преустанови изригване на вулкан, да ликвидира щорм, да усмири буря или да възпрепятства земетръс. В резултат на стихийните бедствия от лицето на Земята изчезват градове, човешки животи биват погубвани, на местото на домовете остават руини, загиват флората и фауната.

Толкова губителни и вредоносни по своите последствия са и извънредните ситуации. В резултат на нескопосна хидромелиорация засушени и поливни земи стават непригодни за селското стопанство. Екологическа катастрофа заплашва езерата Байкал, Ладога, и Аралско море в Средна Азия. В настояще време размерите на озоновата дупка над Антарктида е по-голяма, отколкото територията на Западна Европа, което може да доведе до повишаване нивото на Световния океан. Преди десет години стана взрив в Чернобилската АЕЦ, но дори днес не сме в състояние да осъзнаем и оценим в пълна мяра бедите, които донесе тази трагедия в живота на хиляди хора.

Закономерна и естествена е позицията на религиозните дейци по тези въпроси, когато става въпрос за опасност, заплашваща високото назначение на земния живот на човеците, доколкото земния живот е едно от средствата за духовно-нравствено усъвършенстване.

Ръководейки се от дълбоката вяра в непреходността на християнските истини, Църквата осъществява своето служение на Бога и хората. Като важна страна от своето служение тя счита социалната дейност, насочена към удовлетворяване човешките нужди и оказването на помощ. В този род дейност Църквата се солидаризира с хората с добра воля – представители на други религии и невярващи, изразява своята подкрепа за конкретни решения държавнически и обществени фондове и организации. Но Църквата е Богочовешки организъм, поради което от нея не следва да се очакват социални рецепти или политически лозунги.

Готови за участие при оказване помощ на пострадалите от стихийни бедствия и извънредни ситуации, клириците и миряните на Руската Православна Църква в недостатъчна степен владеят методите и формите за оказване на този вид помощ, поради което голямо значение за нас имат методическите препоръки и съвети на представителите на международни и задгранични организации, натрупали опит в работата с жертви на природни и технически катаклизми. Не бива да се недооценява и този опит, който имат сътрудниците на Министерството на извънредните ситуации, Обществото на Червения Кръст и други организации – участници в настоящата конференция.

Позволете ми в заключение на своя доклад, да изразя надежда, че обменът на информация и мнения между участниците в конференцията, ще послужи за благото на тези, които са се оказали заложници на стихийни бедствия и извънредни ситуации.

Да благослови нашето съвместно служение на нуждаещите се от помощ и подкрепа Началникът „на живота”  (Деян. 3:15), Вдъхновителят и Подателят на живота – Господ наш Иисус Христос.

Авторизиран превод: йеродякон Петър Граматиков

Бележки:

*Източник: Сергий, архиепископ Солнечногорский. Оказание помощи жертвам стихийных бедствий и чрезвычайных ситуаций — долг религиозных организаций: [Доклад на международном семинаре 13-14.11.1996 г. в Москве. Семинар организован Отделом по социальному служению и благотворительности, ВСЦ и ООН]. – В: Журнал Московской Патриархии (ЖМП), М., 1997, № 1, сс. 50-55.

**Съгласно постановление на Свеящения Синод на Руската Православна Църква от 25-26 декември 2013 г, в пределите на Воронежка област е образувана Воронежка митрополия, включваща в себе си Воронежка, Борисоглебска и Росошанска епархии. За глава на Воронежка митрополия е назначен Високопреосвещения митрополит Сергий с титул «Воронежки и Лискински».

***Бел. Библейските цитати са предадени по българския синодален превод: СВЕЩЕНО ПИСАНИЕ, издание на  Светия Синод на Българската църква, http://www.pravoslavieto.com/bible/sz/job.htm, 13.07.2017 21:01.

Заглавна снимка: http:http://www.presstv.bg/