Дяконията – справедлива и милосърдна помощ

washing_feet_011Фактори, които определят начина, по който се отговаря на нуждите на хората 

Често се смята, че дяконията може да се обясни единствено въз основа на някакви библейски схващания. От тази гледна точка, интерпретацията на някой отец, реформатор, или друга важна фигура в историята на църквата, се приема като най-добрата. Това може и да изглежда правилно, когато става въпрос за Библията и за историята; нищо обаче не е по-далеч от истината. Защото подобен подход не предлага обяснение за това, какво човек прави (или не прави), когато се сблъска с нуждите на другия. Когато някой отказва да приеме сложоността на основанията на своето отношение и действия пред лицето на нуждите и страданията на другите, невъзможно е Библията или хората да го коригират. Има опасност неговото бъдеще да попадне в „задънена улица“.

Онези християни, които в своята дяконична служба имат желанието да подражават на Христа, трябва да не губят откритата си връзка с реалността, така че изборите, които правят, да бъдат все по-правилни. За да се развива самокритичността и за да се избегне тесногръдието, трябва да се придобие някакво знание за онези елементи, които играят ключова роля при отговарянето на определени нужди.

Подчертавайки най-важните от тях, ще се спра на:

  • мотиви за помощ
  • визия за човека и другите
  • мястото на нуждаещия се и на този, който би помогнал, в обществото
  • конкретната нужда причините за нея
  • културни ценности и норми, които доминират в дадено общество.

От това, което следва, ще видим, че нито един от тези елементи не определя самостоятелно природата на подпомагането.

Мотиви за помощ

„Християнското съществуване е невъзможно там, където отсъства приемането на радикалната отговорност както за действията, така и за митовите“ – Коб

„Анализът на мотивите обикновено не дава никакви резултати“ – Бернард

Мотив наричаме това, което кара индивид или дадена общност да действа и което предизвиква реакции в отговор на някакви нужди. Мотивите на подпомагащия определят природата, продължителността и обхвата на помощта, която той или тя предлага. Ако допуснем, че помощта означава предоставяне на другия на повече пространство, в което той или тя биха разгърнали своя потенциал, можем да определим следните групи мотиви:

  • мотиви, които дават възможност на помагащия да отдели повече пространство за себе си
  • мотиви, които определят подпомагането на другите
  • мотиви, които предизвикват промяна в живота на нуждаещите се и на помагащите.

Мотиви, които дават възможност на помагащия да отдели повече пространство за себе си

Особено когато става въпрос за повече или по-малко затворени общности, често става така, че в определени случаи на нужда от страна на съседи или роднини, помагащият предлага помощта си с надеждата, че когато се наложи, той или тя ще може да разчита на останалите. Подобен вид помощ осигурява частична сигурност за бъдещето на помагащия. Освен това, помощта се предлага само когато моралът на нуждаещия се е извън всякакво съмнение.

Награда за добри дела. В древен Египет благотворителността е била на особена почит, защото е осигурявала възможност за възвращаемост. Болкщайн цитира древен египетски документ: „Подражавай на добрите дела, които аз съм направил, за да ти се върне“. В своите епитафии, написани приживе, починалите изразявали гордостта си от помощта, която са оказвали на бедните, и надеждата, че след смъртта си ще получат награда за извършеното от тях. Такава награда биха могли да бъдат славата и уважението. Както в целия Среден Изток, така и в древен Израел мотивът за възвращаемостта е бил от изключително значение. Израелтянският морал е бил твърде утилитаристичен :“Който се страхува от Бог и прави жертвоприношения, той ще получи голяма награда“ (Prov. 3:10). Въпреки това, по-нататък в Proverbs 21:2 виждме, че следването на закона и справедливостта са по-угодни Богу от жертвоприношенията.

В ранната християнска църква също присъства мотивът за възвращаемост заедно със служението, което следва от изискването за любов към ближния. Например, Поликарп от Смирна (155 г. сл. Хр.) подържа тезата, че помагайки на бедните, човек може да избегне смъртта. Други казват, че благодарение на молитвите на бедните, получили дарове, Бог възнаграждава помагащите. Хризий възхвалява присъствието на просещите при входа на храма, защото така вярващите имали възможността преди да влязат да пречистят душата си като помогнат на бедните. Димонт изтъква, че и през Средновековието личният интерес на помагащия е бил определящ при даването на милостиня.

Реформацията с нейния основен принцип за оправдание единствено от вярата слага край на мотива за наградата. Това обаче не значи, че този мотив не присъства и днес. С него най-често се сблъскваме в големите кампании за набиране на средства по телевизията. В повечето случаи се постига голям ефект, когато накой успее да изтъкне своя принос, докато трае предаването. Наистина ли хората смятат, че по този начин получават слава и уважение? В повечето страни просяците вече не стоят на входа на храма; понякога обаче те влизат в него във вид на различни брошури за набиране на средства. Дали финансовата възвращаемост при предлагането на помощ заменя милостинята, за която Хризий говори толкова вдъхновено?

Моля, не ме безпокойте! Друг мотив за подпомагане при някои хора може да бъде желанието им да останат необезокоявани при промяна към по-лошо на условията в тяхната среда. Това се постига с допълнително осигуряване на вече създалата се обстановка. Този мотив често е става виден, когато става въпрос за оказване на помощ за Третия Свят. Чрез нея по-голямата част от бившите колониалисти се презастрахова срещу даване на обяснения пред бившите имперски сили.

Мисионерски мотив. Понякога помагането на хората е средство за евангелизация. Доколкото това означава, че хората се разглеждат като предмети и средства, дотолкова и дяконията, и мисията вече се извращават.

Екуменически мотив. В миналото на идеята за подпомагане се е гледало като на средство за издигане на някакъв екуменически символ. Тук също изниква въпросът за погрешната употреба на тази идея.

Политически мотив. Обществените власти често предлагат помощ поради различни политически интереси, при което намерението е да се подкрепи създалия се вече ред в тяхната страна. Помощта от чужда страна често е мотивирана от интересите на последната. Целта е да се подсили собственият идеологически лагер, да се подсигурят доставките на суровини, или да се пропагандират военни цели. Там, където дяконията се въползва от обществени средства или обществени хранителни запаси, безкритичното отношение към мотивите на правителствата може да доведе до сериозни последици. В повечето случаи това излиза наяве тогава, когато правителството промени своята политика.

Например, след втората световна война в Холандия много социални работници са назначени на работа в църковни институции. Последните получават държавни субсидии, които постепено нарастват до почти 100 % от техните разходи. Така съответната социална служба престава да бъде зависима от дарения и в резултат на това социалната й работа престава да бъде интегрирана в църковния живот. Връзката между общността на вярващите и църковно ориентираните социални институции се разпада до чиста формалност. По-късно под натиска на правителството църковно ориентираната социална работа обикновено бива ликвидирана. Тя е заменена от т. нар. общи институции за социална работа, които са 100 % субсидирани от държавата. През осемдесетте години на 20 век държавните субсидии намаляват, заради сериозни социални проблеми. Този пример ни дава да разберем, че финансовата зависимост от правителството може твърде бързо да доведе до отдалечаване на църквата и социалната работа.

Друг пример е случилото се с Църковната Световна Служба (ЦСС) в САЩ. В началото на шейсетте години ЦСС е една от многото организации, които получават дарения от храна от американското правителството, които биват разпределяни за Полша и Турция. Вследствие на промяна на курса на външната политика обаче през 1962 даренията, предвидени за тези две страни, престават. ЦСС е принудена да се оттегли и ангажиментите й остават в ръцете на нейните европейски партньори. Поуката тук е тази, че църквата може да стане част от политиката на правителството, ако прекалено много разчита на помощ от държавата.

За съжаление, всички тези мотиви гледат на нуждаещия се като на предмет и средство.

Мотиви, които определят подпомагането на другите

Важни мотиви, които определят подпомагането на другите, могат да бъдат:

  • любовта към ближния
  • желанието за благотворителност
  • състраданието
  • чувствата
  • блгодарността

(Забележка: Герхард Носке в книгата си Die beiden Wurzeln der Diakonie (Щутгарт, 1971), стр. 63, правилно изтъква ключовата роля на чувството на благодарност като мотив за дякония; според него, обаче, най-дълбокият подтик за подпомагащия не се намира в това чувство, а в срещата с живия Бог и в абсолютното следване на Неговия призив. Любовта към другите, която следва от него, не е начин за изразяване на нашата благодарност пред Бог, а нещо, за което ние трябва да Му благодарим.)

 Любовта към ближния. Тя може да бъде открита във всички поколения във всички народи. Значението й обаче не винаги е едно и също. За евреите любовта към ближния първоначално е била ограничена до онези, които са живеели в непосредствена близост. По-късно, след установяването на чувството за родова принадлежност, тя се разпростира и върху представителите на целия еврейски народ. В началото това отношение е включвало и чуждениците. В Израел е имало обаче две категории чужденци: тези, които следват собствените си племенни обичаи и тези, които приемат протекцията на Израелските племенни вождове. Последните е трябвало да приемат и еврейските обичаи. От тази група на новопокръстените произлизат и т. нар. герим. Единствено към тези герим и към сънародниците израилтяни е било насочено задължението да се обича ближния. По същия начин, врагът (включително и тези, колито не са герим) е трябвало да бъде ненавиждан.

В Новия Завет, където значението на понятието „ближен“ не е фиксирано, се слага край на това ограничение. На въпроса на законника „А кой е моят ближен?“ Иисус отговаря с познатата история за Добрия Самарянин. На пътя между Иерусалим и Иерихон жертвата на разбойниците среща трима странника. Първите двама – свещеник и левит – го подминават. Третият, самарянин, се смилява над него и му помага. Иисус завършва историята с въпроса: „Кой от тези тримата ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?“. Законникът отговаря: „Оня, който му стори милост.“

Тази притча ни среща с един характерен модел на отнасяне. Въпросът „кой е мой ближен?“ (който само с поставянето си ограничава вече понятието) бива заменен от питането „а чий ближен съм аз?“ (който преодолява това ограничение). Защото никой не знае предварително, кого може да срещне. Всякя нова среща с ближния предизвиква спонтанен отговор. Човек става ближен на всеки, дори извън неговите група, народ, раса. При тази среща всеки един от двамата става ближен на другия. Ролите на участници в срещата изискват смирение и от двете страни. Защото много често единият си мисли, че има послание за другия, без да си дава сметка, че и другият може да има някакво послание за него.

Реакцията на човек при срещата му с неговия ближен се определя от заповедта да го обича като себе си. Вродената любов към себе си е поставена на най-високо място и в същото време смъкната от своя престол. Или, както казва Оти Пфайфер: „Не съм прикован към себе си“. Точно обратното, получавам свобода, защото състоянието на привързаност към себе си изчезва. Егоцентризмът обаче може да доведе до едностранчиво акцентиране върху ежедневните срещи, при което свободата може да бъде изгубена отново. Може би заради това заповедта да се обича ближния се предхожда от заповедта да се обича  Бог от цялото сърце. Евангелието показва, че тези две изисквания не могат да се разглеждат отделно. „Das Du von Mitmenschen und das Du Gottes sind nicht zu scheiden.“ (Онова „ти“, с което се обръщаш към ближния, и „Ти“, с което се обръщаш към Бога, не могат да се разделят.) Точно поради факта, че неразбираемата природа на Бог е любов, човек не може да не се развълнува при срещата си с Него или със своя ближен. Гьоте описва, какво би станало, ако Бог беше различен:

„Ако Бог
бе толкоз лош приятел,
като мен и като теб –
по-малко почит ще ни радва;
и всеки сам ще бъде – такъв, какъвто е.“

От дневниците на младата еврейка Ети Хилесум, писани преди и по време на престоя й в концентрационен лагер, става ясно, че свързването на двете заповеди й осигурява пространството и свободата да изслушва своите близки в лагера и да им помага. В следствие на силната й връзка с Бог по време на молитвите тя развива своеобразен вътрешен оазис на удовлетвореност и спокойствие – дори когато е с пълното съзнание, че смъртта й наближава. (Забележка: в своята книга „Het verstoorde leven“, Хаарлем, 1981, 8мо издание, стр. 170, Ети Хилесум казва: „Всъщност това е единственото морално задължение на човек: да развива в себе си все по-големи и по-големи области от удовлетвореност, за да може да я излъчва и към другите… „Да правя“ ще означава „да съм“.“)

Благотворителност. „Благотворителност“ (charity) произхожда от латинската дума caritas (стойност, ценност, рядкост, любов). Това поняте е свързано с гръцкото charitas, което, от своя страна, е свързано с charis (услуга, милост, присъда). Апостол Павел използва charis в значението му на „милост“, което мотивира Стефан да извърши големи чудеса (Деян. 6:8). Съществува и връзка с понятието charisma (Божествен дар или талант): „Ала всеки си има своя дарба от Бога, един- тъй, други – инак.“ (1 Кор. 7:7).

Думата caritas, особено в традицията на Римокатолицизма, обозначава или християнската любов към ближния, или различни благотворителни институции (в първото си значение тя обикновено бива заменена от charitas). Charitas се подхранва от Св. Евхаристия, чрез която вярващите получават Божията милост (charis). В Англо-Саксонските страни понятието „благотворителност“ (charity) има същото двойно значение като charitas. И двете са силно повлияни от историята на благотворителността и милостивото отношени към бедните.

Състраданието. Чувството на състрадание може да мотивира различни действия пред лицето на човешкото нещастие. Класическият пример е притчата за Добрия Самарянин, който е развълнуван от страданието на другия и действа от любов. Дори в нашето модерно време, когато (поне на теория) справедливостта взима връх над милосърдието, животът би станал нечовешки без състраданието. Защото посредством състраданието (на немски думата е Mitleid – „страдание с другите“; за разлика от английската дума pity, на български в „съ-страдание“ се запазва връзката със „страдание с другите“) човек се въвлича с цялото си същество, доколкото е възможно, в нещастието на другия.

Чувствата. Чувствата могат да мотивират загриженост у хората, когато се изправят лице в лице с нещастието на другите. Помощта, мотивирана от емоциите, притежава сантиментален оттенък. Някои хора страдат от емоционална „недъгавост“ – могат да издържат прекалено много или прекалено малко. Чувствата са повлияни от системата от културни ценности, която се подържа от обществото. Такива ценности могат да се развият в положителни емоции.

Мотиви, които предизвикват промяна в живота на нуждаещите се и на помагащите.

Такива мотиви са:

  • солидарността
  • справедливото и състрадателно отношение към цялото човечество

Солидарност. Корените на тази дума намираме в латинското solidare (да направя нещо здраво, да положа основите на нещо). Понастоящем, със „солидарност“ обозначаваме състоянието на споделяне на някакви общи чувства или идеи, които могат да доведат до общи действия. Бьорш правилно изтъква, че, когато понятието за солидарност се изолира от своята история, остава само емоционалната симпатия и приемането на защитата на другите. В работническите движения солидарността представлява политико-етичен призив, който цели освобождението на работническата класа. В същото време, солидарността е начин на борба, чиято цел е създаването на нови социални структури.

За Бьорш, солидарността е способност на човека, дар, готовност всеки да намери своето място в страданието на другите и да подчини собствените си нужди на тези на останалите. В исторически план, солидарността се разкрива като форма на протест и борба срещу социалните и икономическите условия, които създават възможности за експлоатация. Отвъд всяко съмнение е, че приносът на Бьорш за намирането на правилен път за промяна на социалните и икономическите структури е от изключително значение.

В същото време, ако разглеждаме солидарността само по този начин, може да се запитаме дали човек не губи усещането за своя ближен, който може да се изгуби в анонимността на групата. На първо място, ближният е жертвата на тези структури; но може да се окаже така, щото човекът с властта също да се превърне в такъв.

Справедливост и милосърдие. „Хората искат хляб и справедливост. Хората искат хляб и свобода. Хората искат хляб с достойнство и надежда.“ Тези думи на Лесли Е. Кук, бивш ръководител на Дирекцията за Междуцърковна Помощ в Световния Съвет на Църквите, са вдъхновено описание на състоянието на „гладните и жадните за правда“ (Мат. 5:6). Уолтър Грундман изтъква, че заедно с желанието за правда, гладът и жаждата получават едно по-широко значение, което, разбира се, не изключва и физическите глад и жажда. „Гладът и жаждата за правда“ са свързани с желанието за особен вид мотивация в рамките на някаква връзка, а също така и със средствата и целите. Да даваш хляб без справедливост, свобода, достойнство и надежда не променя кой знае колко статуквото. По този начин човек е поставен в ситуация на зависимост от благоразположеността на другите и не може да разгърне своя потенциал. Много често Библията ни говори за правдата и милосърдието, които трябва да присъстват в отношенията между човеците, сякаш са взаимозаменяеми.

Светото Писание не е нито наръчник по човешки взимоотношения, нито книга за политическите дела. То оставя на хората, които не са пристрастени „към буквата“, свободата и творческата инициатива. И все пак, Библията ни говори за фундаменталните същности на човешкия живот, на отношенията между хората. И показва, как отсъствието на тези същности разрушава живота на човека, и как, когато ги има, има свобода, достойнство и надежда за цялото човечество.

За цялото човечество. Справедливостта е свързана с отношенията между хората. В юдаизма тя се свързва с волята на Бог, „Който не гледа на лице и не взема дарове, Който право отсъжда на сираче и на вдовица, обича пришълеца и му дава хляб и облекло“ (Второзак. 10:17-18). Правдата не касае само отношението към бедните; тя дава живот на тези, които я търсят (Второзак. 16:20).

Пророците много ясно показват, кои са подтисниците на бедните: „Изслушайте това, вие, които жадувате да погълнете бедни и да погубите сиромаси, – вие, които казвате: кога ще премине новолунието, за да продаваме жито, и събота – да отворим житниците, да намалим мярката, да уголемим цената на сиклата и да измамваме с неверни къпони, да прикупваме неимотни със сребро, и сиромаси за двои обуща, а отсевки от житото да продаваме?“ (Амос, 8:4-6). А Исая се обръща разпалено към богатите земевладелци: „Горко вам, които притуряте къща към къща, които присъединявате нива към нива, тъй че за другите не остава място, сякаш само вие сте заселени на земята“ (Ис. 5:8).

Тук пророците използват наставленията на Бог: „извършвайте съд и правда и оттървавайте обидения от ръцете на притеснителя, не обиждайте и не притеснявайте пришълец, сирак и вдовица, и не проливайте невинна кръв на това място“ (Иер. 22:3). Когато хората се вслушват в тези думи, те са благословени; в противен случай от тяхното общество остават само изоставени руини.

За занимаващия се с дякония е важен фактът, че преводачите на Стария Завет са превели еврейската дума tsedaqa (справедливост, правда, помощ) като синоним на гръцките diakosyne (справедливост, правда) и eleemosyne (милосърдие). Все пак, съществува разлика между значенията на гръцките думи и значението на еврейската дума. В тесен смисъл, гръцките понятия внушават също така, че желанието за правене на добри дела е най-важният израз на правдата и желанието за справедливост. Това обаче не е свързано с отношението към бедните, а най-вече с отношението към човека по принцип и към държавата. (Забележка: думата „милостиня“ (alms) има своя корен от eleemosyne. В Католически храмове в Италия все още могат да се видят кутии за дарения с надпис „elemosine„. За модерния човек, милостинята се свързва с благотворителността. В Библията тя е била еквивалент на tsedaqa, справедливост, правда.)

В традицията на юдейството „правда“ и „милосърдие“ са взаимозаменяеми понятия, което е логично, доколкото оригиналната еврейска дума tsedaqa обозначава и двете. Милосърдието е свързано здраво с правдата и обратно. Няма правда без милосърдие, любов и вярност. Правдата се следва от милосърдието, но в същото време, го надвишава. Когато става въпрос за богобоязливия човек, в Псалом 111:4,9 ясно се вижда тази връзка: светлината на праведника е „блага, милостива и праведна“ и „правдата му пребъдва вечно“. Същото важи и за книгата на пророк Михей: „О, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог“ (Мих., 6:8).

В своето изследване върху ап. Матей Грундман изтъква същата връзка, която е очевидна в определението му за милосърдие: „Милосърдието е онази правда в един несъстрадателен свят, която успокоява претърпелия несправедливост и му помага, и която се грижи справедливостта да не изчезне.“ Бог е открил една по-голяма правда от тази на Спасителя, възестена още в Стария Завет: „и ще се възцари Цар, Който ще постъпва мъдро и ще върши съд и правда на земята… Неговото име, с което ще Го наричат: „Господ – наше оправдание!““ (Иер. 23:5,6). Иисус е Tsadiq, точният човек, на когото може да се разчита. Той оправдава грешниците, заради тяхната вяра и задоволява гладните и жадните за правда. Той удържа единството на правдата и милосърдието. Това ясно се вижда, когато Иисус порицава книжниците и фарисеите: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето давате десятък от гьозум, копър и кимион, а сте оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра“ (Мат. 23:23).

Схващанията за правдата като дар Божи и като заповед (да се следва) не са противоречиви. Да постъпваш според правдата не значи да оправдаваш себе си; напротив, правдата е плода на Божия дар. Следователно, тя не се измерва според количеството прави постъпки, а най-вече според отношението на всеки към Бог, ближните му и целия космос. Това отношение става видно в желанието бедните по земята да живеят в едно по-справедливо общество; в желанието за себеотричане, включително отричане на интересите на групата или класата; в готовността за отказ от благосъстоятелен живот; в истинската упортеба на личните качества; в готовността за страдание със страдащите. Това отношение води до молитвено състояние, до правени и милостиви дела; то изисква определен начин на живот.

1.4. Конкретната нужда и причините за нея

Видът на нуждата оказва влияние и на начина, по който тя се посрща. Ако се реши, че тя е възникнала в резултат на девиантно поведение, например, хората обикновено проявяват по-малка степен на готовност да помогнат като по този начин много често насаждат чувство за вина у нуждаещия се. Дори когато някой все още желае да помогне, този елемент на „виновност“ често оказва влияние върху ситуацията и зависимостта на нуждаещия се от оказващия му помощ. Проблемите на човек не винаги са свързани с неговите нужди. Тук ще говоря само за онези от тях, които той сам не може да посрещне с ресурсите, с които разполага, и затова се нуждае от помощ.

В своето известно изследване Силните и слабите Дора Пейсър разграничава отношенията на „абсорбирана помощ“ от отношенията на „оказана помощ“. Много често в някои видове отношения помощта бива абсорбирана от нуждаещия се без почти да я забележи – например, в отношението майка-дете. При отношенията на „оказана помощ“ подпомагането е най-важния елемент от връзката.

Нуждите могат да бъдат социални, когато социални фактори (при наличието на разнообразни условия) създават такава ситуация, при която отделни индивиди или групи не са в състояние да постигнат или да поддържат своята социална интеграция без чужда помощ. Последното означава, че ресурсите, с които те разполагат, не са достатъчни за постигането на желания резултат.

Социалните фактори не действат изолирано. Когато по-горе споменах разнообразните условия, исках да изтъкна наличието на различни фактори – например, духовни, психологически, физически или други. Мисленето в термините на много условия предпазва от опростено обяснение на конкретните нужди от ограничена гледна точка. Както при патогенезиса, трябва да се има предвид не само causa, а и conditio. „La causa est ce qui fait; la condition est ce qui permet a la cause de faire“. Отсъствието на такъв подход лесно може да предизвика благотворителност. Нужди, които провокират бърз и краткотраен отговор, не са предмет на анализа на многообразието от фактори и условия; онези обаче, които искат да бъдат готови да помогнат при спешни случаи, трябва да имат предвид и дългосрочната помощ, която този анализ може да предостави.

Този подход предполага близки отношения между различните дисциплини и институции, а също така и поглед върху това, до каква степен общността и начинът на живот в нея допринасят за наличието на страдание и несправедливост. Бих насочил вниманието ви върху факта, че едно общество, което създава изолирани личности, се стреми към обезличаване. Веднъж получих писамо от самотна жена, в което пишеше: „В днешно време, вече не си личност, а малко колелце в една голяма машина: за тях си на такава и таква възраст, или неженен или неомъжена, или инвалид, или чужденец, или затворник, или жител на Третия свят, а защо не и всичко това! Но не сме ли получили име от Бог като личности?“

(Из книгата „Diakonia: Mutual helping with justice and compassion“, Jaap van Klinken)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

twelve + three =