Православна духовност и социална активност

Поправяне на речника – промяна на визията

Думата „духовност” е опасна също колкото и думата „активност” дори и само заради факта, че и двете са много податливи на погрешно разбиране и неправилна употреба. Когато говорим за някой духовен човек, ние най-често си го представяме като един пътепоказател, чиято глава е на небето, винаги в някакво „друго” състояние, някой, който вижда само мистичните измерения на света. Но рядко се идентифицираме изцяло с такъв човек.

А когато говорим за някой активист, ние сякаш отправяме предупреждение – ето един човек, който винаги е замесен в нещо, вечно в първите редици, създаващ проблеми на този или онзи. Ние не бихме желали детето ни да се ожени за такъв човек или самото то да стане такова. Означаващи почти всичко, термините „духовност” и „активност” не означават почти нищо, ако не бъдат конкретизирани и изяснени.

А какво да кажем за езика? Будното дете започва отрано да изгражда своя речник, за да разбере хаоса от звуци. То разбира, че има някои звуци, които ние споделяме с другите, а после очакваме отговор. По този начин, и вероятно толкова рано, започва да се формира и нашият богословски речник. 3а жалост, много години по-късно и след множество добронамерени възрастни, които са ни преподавали в богословски курсове, ние решаваме да вместим необятността на света и Бога в малки кутийки, които сами сме си измислили. 3атова мисля, че сме призвани да сверим богословския си речник. И ако търсим някакви водачи към тази цел, светите отци на Църквата са тези, които ни показват процеса на научаване или преосмисляне на това какво е да знаеш и отразяваш Божията любов в света. В такъв момент разбираме, че думи като „духовност” носят огромен товар, с който те преминават през историята и нашия живот. Такава дума може да провокира различно разбиране, тя може дори да причини голяма вреда.

Открих, че дългото усилие да избера най-верния богословски речник ми е помогнало да узная начините, по които религиозният език може да прозвучи фалшиво, подобно на нарцистичен брътвеж, който превръща себе си в духовност; като конвенционален „език на земя с непознати обитатели”.

Църквата на светите отци, разбира се, има много обитатели. И живеейки със светците, установявайки едно ново и истинско взаимоотношение с тях, откриваме, че речникът ни започва да се съживява и да ни подтиква да се усъмняваме и дори да отхвърлим неправилните дефиниции, които сме получили в нашето детство и образование. Онези дефиниции, които сме формирали (всъщност деформирали) като „духовни” средства, за да оправдаем нашите „светски” цели. Ние се научаваме да отказваме удобните кодове, „светския език” на безжизнената набожност, доближавайки ги максимално до света, в който живеем като смъртни същества, очакващи бъдещия вечен живот. В края на краищата, целта на всяка дискусия за „духовността” и „активността” е да доведе до някакъв вид съгласуване на начините, по които възприемаме нашия свят и Бога. Целта е да се излекува светът, който е свикнал с ужасното разделение между духовност и морал, с дисциплинарния разрив вътре в самата школа за Християнска Етика (в Протестантските изповедания), Морално Богословие (в Римокатолическите кръгове) и Християнска Духовност (в Православното богословие). Ние сме призовани по някакъв начин да запълним празнината, да намерим общото между бягството от света и загрижеността да променим света, да съчетаем стремежа към лична святост с борбата за социална справедливост; да погледнем по нов начин на връзката между личното спасение и преобразяването на света. Проблемът не е в това, че духовността е „приватизирана” и сведена само до вътрешния свят на човека или във факта, че социалната активност е „глобализирана” и отделена от този вътрешен мир, а по-скоро в това, че се прави разлика между двете понятия.

В своята книга „Нееднаква защита: възходът на корпоративното господство и кражбата на човешки права” Том Хартман говори за „ценностите, според които сме избрали да живеем” в един общ и глобализиран свят. Истина е, че за каквото и да заговорим, било то за нещата на небето или земята, ние се доближаваме до установени, в действителност предполагаеми, критерии за ценността на нас самите и на нашия свят. Всъщност, някои съвременни писатели предпочитат да говорят не само за „глобална полза”, но също и за „изкуството на облагата”.

Следователно, докато размишлявах по темата, върху която трябваше да говоря, аз взех под внимание три фундаментални понятия от гледна точка на друго изкуство – „изкуството на молитвата”, особено както то е изяснено в ранноаскетическата литература. Тези три концепции ще ми служат като основа за осъществяване на връзка между духовност и социална активност, както и за поправяне на основния богословски речник и промяна на нашата духовна визия. Надявам се да се доближа до тези понятия с подходящо чувство на смирение пред великата тайна на езика – това човешко дръзновение, което започва с ухото и езика на детето, минава през напрежението, характеризиращо разговорите ни с другите, и накрая посяга към самата тайна на Божието Слово. Такъв език има силата да благославя или проклина, да изцерява или ранява. Той има творческата сила на „словото, станало плът и живеещо между нас в света” (вж. Иоан. 1:14). Трябва да обърнем особено внимание на това.

Есхатология: „Умирайки, ето ние все пак живеем”

Бях в ранните си тийнейджърски години, когато открих думата „есхатология”. Веднага усетих, че има нещо различно в нея. Тя имаше простор и широта, много по-големи от тези, които една речникова дефиниция може да опише. Много студенти по православно богословие се срещат с тази дума в произведенията на Владимир Лоски. Все още си спомням моето парцаливо копие на неговото „Мистическо богословие на Източната църква”.

Сега повечето от нас приемат, че последните времена и последните неща включват в себе си някакво апокалиптично или бягащо от света отношение. На богословите им трябваше много време, за да разберат, че есхатологията не е последна и вероятно излишна част от някой курс или учебник по догматика. Есхатологията не е учението за това, което става след всичко друго в този свят и в тези времена. Тя е учението за нашето отношение към тези последни неща и времена. Омегата придава значение на Алфата; този свят се интерпретира от гледна точка на епохата, която ще дойде. Цялото творение е горящ храст от Божии енергии, както казва св. Григорий Палама през 14 век; отвъдното се открива в средата на живота, според думите на Дитрих Бонхьофер от миналия век.
Но моите приятели от пустинята на Египет и Палестина бяха онези, които по-късно щяха неволно да ме потопят в сферата на есхатологията. Онази суха пустиня от средата на ІІІ до края на VІ век, станала лаборатория за проучване на скритите истини за небето и земята, а също и обединителен център между тях. Отшелниците, живели в тази пустиня, изпитали и изучили всичко, присъщо на човека – всички трудности и изкушения, борба извън предела на силите си, всякакви контакти с доброто и конфликти със злото. По време на своя път някои от тях направили много грешки, а други по-малко. Кой е казал, че има ясен и прост отговор на въпросите за живота? И все пак тези мъже и жени са се осмелили да изместят границите; те предизвикали и се протипоставили на общоприетите за тяхната възраст и общество норми.

Мисля, че получих по-голямо прозрение за някои дълбоки измерения на есхатологията, когато в мъката си заради церебралната парализа на сина ми се слъсках със собствената си смъртност.

Думата „есхатология” вече не ми звучеше като от друг свят, тя не включваше единствено само бъдещи събития. Аз бях изправен пред уязвимостта на едно дете – така силно притиснато от последните изпитания в живота. Лъжата, че Раят се намира някъде другаде, се разруши в момента, в който признах, че съм наистина сломен. Много по-трудно и по-важно е човек да се научи как да умира, отколкото как да живее. Веднъж усетили, че сме в сянката на Бога, ние откриваме светлина, толкова много светлина, че нашият поглед към света става по-добър. Тогава разбираме, че светостта е близо. Смъртта и загубата са уроци, които ни учат как да живеем и как да обичаме.

И така нашето духовно размишление за глобализацията ще бъде много погрешно, ако не започне с реалността на Кръста, със страданията и плача на онези, които са дълбоко засегнати и пряко понасят последиците от изпитанията. Есхатологическата интерпретация на глобализацията включва криетизма на динамиката на силата и на човешкото господство. Тя приема, че това, което е лично и засягащо само човека, е също политическо и обществено. Есхатологическата визия за реалността и света предлага изход от безизходицата на провинциализма и от злото на конфесионализма. Тя ни дава възможността да оспорим и отхвърлим „пазарните митове” на модерния човек, като например теорията, че растежът облагодетелства всички, че свободата е пазарна свобода, че стремежите ни се свеждат до консумиране и господство или че корпоративната и търговска глобализация са неизбежни.

И най-накрая, есхатологията е нашата надежда срещу цялата безнадеждност. Тя е нашето убеждение, че усилията ни на тази планета не са самотни, но че Началото и Краят на целия живот работи в нас и чрез нас за доброто на цялото творение, включително и за онази малка част от него, която сме ние.

Тишина: Слушайки света

Като баща на двама тийнейджъри, знам, че тишината не е липса на звуци, а способността на откриеш разликата между двете. Деца, чиито изнервени родители цял ден крещят, в крайна сметка спират да слушат. И все пак слушането е със сигурност предпоставка за тишината. Такава тишина е действена, жива и любяща. Тя прилича на тишината, в която паякът плете своята мрежа, а копринената буба – красивия си пашкул. Тя ни напомня да бъдем себе си, където и да отидем. Да се научим да мълчим е много по-трудно и по-важно, отколкото да се научим да говорим. В пустинята тишината е дъщеря на търпението и майка на наблюдението. Когато се загърбят всички думи, се появява едно ново усещане. Тишината ни събужда от сковаността към света около нас и монотонността на нашата визия. Авва Пимен казва: „Наблюдавай вътрешния си мир, но гледай също и навън.”

За ранните обитатели на пустинята тишината е необходимо условие за живот, първото задължение на любовта. Тишината е начин да се чака, да се наблюдава, да се слуша, а не да се пренебрегва това, което се случва в сърцето ни и в нашия свят. Тя е спойката, която свързва нашите отношения и действия. Тишината отразява нашата отдаденост на Бога, на новите модели на учене, на новия начин на живот. Бидейки мълчаливи, ние се учим чрез страдание и търпение, а не само чрез размишление и разбиране. Тишината затвърждава нашата готовност да водим един анти-културен начин на живот и по-скоро да избираме, отколкото да бъдем водени, да признаем нашата ограничена перспектива и да оценим другата, неограничената, която ни дава „живот в изобилие” (вж. Иоан. 10:10). А това, което научаваме в тишината, е, че всички сме тясно свързани и взамно зависими.

Представете си, че взимаме пергел и с него очертаем кръг (казва авва Доротей). Точката на центъра ще е на еднакво разстояние от коя да е точка от окръжността… Ако предположим, че този кръг е светът, а центърът е Бог, то правите линии, начертани от окръжността към центъра, ще бъдат отделните хора… Колкото по-близо са те до Бог, толкова се приближават един до друг и към света, и колкото по-близо са един до друг и до света, толкова повече се приближават и до Бог.

Истината е, че всички неща са много тясно свързани, съгласуващи се едно с друго извън нашето въображение. Нищо живо не е независимо. Няма автономия – само разграничение между чувство на отговорност и липса на такава.

Резултатът от раздвоението между духовност и социална активност е катастрофален. Начинът, по който се молим, е отражение на начина, по който се отнасяме към нашите братя и сестри. Нещо повече, ние сме приканени да отговорим на природата със същата деликатност, с която отвръщаме на хората. Всички ние сме сътрапезници на това, което св. Максим Изповедник през VІІ век нарича „вселенска литургия” – той може би също е говорил и за „вселенска икономика” или „вселенска екология”.

Отделяне: Цената на действието

И накрая ранните аскети са ценяли също и думата „отделяне”. За нас „отделяне” е понятие, което е изгубило положителния си смисъл. В днешно време то има отрицателно значение и се използва като антоним на здравословната обвързаност със света и хората, носи чувство на отчужденост и усамотеност (която включва незаинтересованост). И все пак монашеската интерпретарция на „отделяне” не може да бъде по-различна. В пустинята изолирането означавало да не се допусне нито на светските ценности, нито на егоцентризма да доведат до разсейване от най-важните неща във взаимоотношението с Бога и света. Авва Доротей го описва като състояние, в което вече няма нужда да насилваш определени неща да се случват. То е една достатъчно силна вяра, която е напълно реалистична при срещата си със света. Отделянето обръща внимание на подробностите – дори на приемането на храна и на придобиването на имущество – не за да наказваме себе си, а за да познаваме стойността на споделянето с другите, присъствието на страданието и вътрешната почит към добрите неща в живота. Такъв вид отделяне не е нито пасивно, нито усамотено. Парадоксалното е, че то е изцяло ангажирано със света и прилича на молитва, която попива всяка болка и я превръща в надежда.

За старците от пустинята отделянето от всичко и всички само е увеличавало достойнството на всичко и всички. Изолирането било първата стъпка на монашеско себеотрицание или на бягство в пустинята. Това било нещо повече от пространствено или материално отдалечаване. Авва Зосима винаги обичал да казва: „Не е вредно притежаването на нещо, а привързаността към него.”

Отделянето не е невъзможността да се концентрираш върху материални или други неща, а духовната способност да обхванеш всички неща, материални и други, без да се привързваш. То преди всичко е нещо духовно, начин на живот. В това отношение отделянето е поведение, изискващо постоянно усъвършенстване и упражнения години наред. Пустинниците говорят за етапи по пътя на усамотяването, подобни на стъпълата на „духовната лествица”. Отделянето наподобява събличане на няколко пласта кожа, докато сетивата ни се избистрят или както един отец от пустинята е казал – докато се изостри вътрешната ни визия. Докато се учим на какво да не обръщаме внимание, ние също научаваме и кое е стойностно. Помислете върху това: просто не е възможно да споделиш с някого нещо ценно или дори да държиш ръката на любимия, когато здраво си се вкопчил в нещо друго. Целта на монашеското усамотение не е била отделяне от обществения живот, а насърчаване за това как да живееш в света като част от обществото. Усамотението е любов, една положителна енергия, която трябва да бъде облечена в действие. Подобно трябва да бъде отношението ни не само към другите хора, но и към материалните неща.

Веднъж авва Агатон се разхождал със своите ученици. Един от тях намерил малко грахово зърно на пътя и казал на стареца: „Отче, може ли да го взема?” Авва Агатон го погледнал учуден и попитал: „Ти ли го сложи там?” „Не” – отговорил братът. „Как тогава искаш да вземеш нещо, което не си сложил?” – казал старецът.

Отделянето, за което става въпрос тук, е вид оставяне. Ние трябва да оставим нашите действия, думи, а накрая и целия си живот. Целта на оставянето е да се научим на истинска молитва, която е начало и край на всяко действие. Откъсвайки се от нещата, ние се научаваме да се молим спонтанно. За да възстановим този дар, естествено присъщ на децата, на нас, възрастните, ни е нужен цял живот. Когато се молим с този вид молитва тишината и служенето се сливат.

Авва Пимен казва: „Ако срещна трима души, от които първият усърдно пази вътрешния мир, вторият въздава благодарност на Бога, бидейки болен, а третият служи с чист и непорочен ум, тези тримата вършат едно и също нещо.”

Делата не са отделени от молитвата, напротив, молитвата ни дава възможност да служим безпрепятствено на другите, без да бъдем ограничавани от товара на принуждението, и винаги да бъдем готови за необикновената Божия милост.

Тишината проверява нашите думи, а молитвата – делата. Усамотение означава смирение, а смирението се стреми да ни накара да спрем да мислим за себе си като център на света и да започнем да служим на другите. Смиреният човек винаги е доволен, той винаги дава, винаги благодари.

Истински усамотеният човек не може да търпи разрастването на крайна бедност заради натрупването на свръхбогатство. Моралната криза на нашата световна икономическа несправедливост е също и духовна. Тя показва, че има нещо ужасно погрешно във взаимоотношението си с Бога, с хората, с нещата. Смиреният човек е в състояние да каже „не” или „достатъчно”, когато стане въпрос за храна или имущество. Отделянето е начин за освобождение. Независимият човек е свободен, той не се подчинява на отношения, които оскърбяват света, нито може да бъде принуден да използва светските подходи. Това не означава, че ние сме тиранични повелители, имащи право да господстваме над земята и да управляваме творението, а че сме слуги и служители, призвани да възстановим хармонията с останалия свят и да създадем чувство на единство с околната среда. Отделянето е смирено признание, че „Господня е земята и онова, що я изпълва, вселената и всичко, що живее в нея” (Пс. 23:1). То е потвърждение, че материалното творение не трябва да се използва егоистично, а трябва да бъде върнато с благодарност на Бога и да бъде възстановено общуването му с Него. Когато приема усамотението като такъв силен източник на общуване и живот, тогава започвам да руша преградите, които ме разделят от моя ближен и света, започвам да виждам в лицата на другите икони, а в земята – самото лице на Бога. Отделянето носи в себе си любов; то е възстановяване на първоначалния вид на творението, на първичната красота на света. Усамотението означава загърбване на личните ми желания и отправяне поглед към нуждите на света. То е освобождение от алчността, господството и принудата, отдалечаване на творението от страха и унищожението.

Заключение

Да вървиш по пътя на Небесното Царство, придобивайки силата на тишината и признавайки цената на усамотението, означава да възвърнеш чувството на удивление, да бъдеш изпълнен с доброта и усещане за Божието присъствие. Това означава да разпознаваш всяко нещо чрез Бога и да помниш Бога във всички неща. Осъзнаването на духовния корен на нашата икономическа глобализация на потреблението е необходим коректив за нашата разточителна и раняваща култура. Да се дистанцираш от нещата и да оставиш Бог да ги води, с едно ново есхатологично отношение, е решителният баланс за нашите модели на контрол. Да пребъдваш в тишина е един критичен начин да забележиш въздействието и ефекта на своите действия. А усамотението е основен път за научаване, че постът е единственият коректив на разточителството, че общуването е единственият заместител на потреблението.

Споделянето на блага с другите е начин да излекуваме белезите, които сме оставили по тялото на нашия свят и на нашия ближен като Тяло Господне. Когато чрез тишина и усамотение се научим да споделяме, нашата духовност ще бъде в синхрон с делата ни. Тогава вече няма да бъдем безразлични към несправедливостта в света. Нашата визия ще се разшири, ще бъдем способни да прощаваме и ще можем да поберем в себе си Безграничния. Когато приемем тази космическа визия, ние ще престанем да стесняваме живота до нашите грижи и желания, но ще се стремим да променим цялото Божие творение. Тогава признанието на блажени Августин ще стане и наш дълбок копнеж: „Аз вече не желая по-добър свят, защото мисля за настоящото творение като цяло. И в светлината на това по-уравновесено разбиране, аз виждам, че високите неща са по-добри от ниските, но съвкупността от цялото творение е по-добра от високите неща взети поотделно.”

О. Джон Крисавгис

Превод: Весела Митева | Списание Мирна, бр. 20

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

thirteen − 12 =

*