”Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани” (Матей 5:7) (автор: Архимандрит Серафим (Алексиев)

Петото блаженство: ”Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани” (Матей 5:7)

Възлюблени,

Архимандрит Серафим (Алексиев) (1912 - 1993)Нашият Спасител на нищо друго не се радва така, както на обръщането на грешниците. Той ни показва много пътища на спасение, за да ни улесни да си изберем някой от тях, най-подходящ за нас, та, тръгнали по него, да се отдалечим от греховете си и да намерим Бога! Ето в петото блаженство Той обещава помилване на ония, които сами проявяват милост към ближните си.

Та има ли по-голямо щастие за грешника от това да получи Божията милост! На какво друго може да разчита един жадуващ да се спаси, а очернил съвестта си с много грехове, освен на Божията милост?! Никога грешникът сам не може да се изкупи, ако Бог не го помилва. Затова толкова често се чува в църковните богослужения вопълът: ”Господи, помилуй!” Иска ли обаче грешникът да получи Божията милост, той трябва да отговаря на едно неотменимо предварително условие сам да е милостив към грешките на ближните си! ”Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани”.

Видове милосърдие

Всеки може да проявява милост към околните по най-различни начини, стига да желае. Колкото различни биват нуждите на хората, толкова различни милости може да им се оказват. Нуждите могат да бъдат телесни и духовни. Оттук и милосърдието към нуждаещите се може да се проявява и в телесната, и в духовната област.

Милосърдните дела за облекчаване телесните нужди на нашите ближни са следните: 1) да нахраним гладен, 2) да напоим жаден, 3) да облечем гол, 4) да посетим затворник, 5) да посетим болен, 6) да приемем странник у дома си, 7) да погребем умрял в крайна бедност и прочее.

Иисус Христос, поощрявайки ни да вършим тези дела на милосърдие, говори, описвайки страшния съд: ”Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте.” (Матей 25:34-36).

Иисус Христос благоволява да се отъждествява с най-бедните и презрени хора в обществото, които живеят с подаянията на човешкото милосърдие. Той направо ги нарича Свои братя, като казва: ”Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Матей 25:40). Оттук се вижда, че оказаната милост на просяк, на изпаднал в нужда, на странник, на вдовица, на сираче, е милост, оказана на Самия Иисус Христос!

Милосърдните дела за облекчаване духовните нужди на нашите ближни са следните: 1) да обърнем грешник от лъжливия му път, като го увещаваме да се поправи; 2) да научим невежите на истината и доброто, например онзи, който не знае да се моли, да го научим на Господнята молитва и на други кратки молитви; непознаващи Писанието да запознаем с Божиите заповеди и с основните истини на нашата вяра; 3) да дадем на ближния навреме добър съвет – например да предпазим отчаяни в живота от самоубийство, да ободрим болни, да им напомним да се изповядат и причастят, да укрепим нещастни, като ги увещаем с упование в Бога да носят кръста си; 4) да се молим Богу за всички — за живи и покойни; 5) да утешаваме печалните и малодушните; 6) да не отвръщаме на злото със зло; 7) от сърце да прощаваме обидите, които ни причиняват нашите ближни, и прочее.

Възлюблени, много са начините за проявяване на милосърдие, но в основата си те са едно и също нещо – проява на доброто сърце. Защото що значи да бъдеш милостив? То значи да имаш състрадание към ближните си, да чувстваш скръб, когато те скърбят, да те боли, когато те са в болки и нещастия и да им се притичаш на помощ с каквото можеш.

За Бога е казано в Свещеното Писание, че Той е многомилосърден и състрадателен (Иаков 5:11). А на вярващите е заповяда- но: ”Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден” (Лука 6:36). Следователно, който е милосърден към ближния си, се уподобява на Бога. Той прилича като син на баща си и затова като верен син може да се надява да отиде там, дето е неговият Отец , и да наследи неизказаните блага на царството небесно.

samariteanul-milostiv1

Благотворителността

„Нищо така не оприличава човека на Бога, както благотворението”, говори св. Григорий Богослов. Разбира се, никога човек не може да стигне Бога в благотворението. Господ върши благодеяния на цял свят, и то неизтощимо и непрестанно. А човекът върши това в много ограничени размери. Същественото е обаче, че и той може според силите си да благотвори, стига да желае това. Удивителното при това е, че Бог приема като велико дело и най-малката проява на милосърдие у човека, когато тя извира от дълбините на чистата любов и на безкористното състрадание към ближните. Любовта, усърдието, жертвеността – ето невидимите подбуди, които дават голяма цена и на малките благодеяния. Ако не беше така, как би похвалил Иисус Христос вдовицата, която пусна в съкровищницата на храма само две лепти, докато другите жертваха много пари? Те обаче даваха от излишъка си и следователно нито много любов и усърдие, нито много жертвеност имаше в техните дела. А вдовицата даде последните си пари, с които разполагаше. Равни на нея биха били богатите, ако и те биха жертвали с такава любов, усърдие и жертвеност като нея.

И така любовта, усърдието и жертвеността дават душа и стойност на благотворителните дела. Който дава с любов, дава винаги много, защото малкото, принесено с любов, храни и тялото, и душата на нуждаещия се. То действа и върху дарителя благотворно, защото разширява и обогатява любовта му. А нищо не прави човека така щастлив, както любовта.

Но, ако ние не чувстваме любов към ближните, или когато човекът, който се нуждае от нашата помощ, не извиква у нас със своите качества нито симпатия, нито съчувствие, тогава да се откажем ли, поради това, да му помогнем? В никакъв случай! Светителят Филарет Московски така учи: ”За да не попречат недостатъците на ближния на твоята любов, повикай на помощ смирението. Макар и да нямаш живо чувство на любов, благотвори от послушание към заповедта за любовта. Господ ще види подвига на послушанието и ще ти дарува радостта на любовта и чрез нея съвършенството на добротворството”.

Милосърдието трябва да обхваща всички – и достойни, и недостойни

Св. отци ни наставляват да проявяваме милосърдие към всички, които се нуждаят, а не да правим разлика между достойни и недостойни. Когато един болен, който си е разрушил здравето вследствие на греховен живот, в окаяното си състояние отиде при лекаря за помощ, не е ли грях, ако лекарят, вместо да го лекува, започне да му натяква за неговия безпорядъчен живот? Лекарят е длъжен да помага на всички болни. Тъй и християнинът е длъжен да помага на всички нуждаещи се, независимо от това, по каква причина те са изпаднали в нужда. Св. Исаак Сирин поучава: „Не прави разлика между богат и беден, достоен и недостоен; всички трябва да ти бъдат равни за доброто дело, защото по тоя начин можеш и недостойните да приведеш към доброто”.

Как ние, когато много се нуждаем от нещо, издигаме в молитва очи към небето и гледаме към Божиите ръце, очаквайки оттам милост за себе си? Та достойни ли сме ние всякога за Божиите милости? Тъй и нуждаещите се гледат към нашите ръце, очаквайки милост от нас. Ние трябва да проявим към тях състрадание, както Бог проявява милост към нас, грешните.

”Милостивият – по думите на св. Иоан Златоуст е пристанище за нуждаещите се. А пристанището приема в себе си всички претърпели корабокрушение, били те зли или добри. Поради това и ти, виждайки, че някой човек е претърпял крушение и изпаднал в бедност, не разсъждавай и не искай отчет, а прекрати бедствието. Едно е съдия, а друго е раздавач на милостиня. Милостинята затова се нарича милостиня, понеже се раздава и на недостойните. Всичкото достойнство на бедния е в неговата нужда.

Блажен онзи, който благотвори без ропот, без свидливост и с весело сърце. Бог люби драговолно даващ (2 Коринтяни 9:7). Св. апостол Павел съветва: ”Благотворител ли си – благотвори на радо сърце” (Римляни 12:8). Който, подавайки милостинята си на бедния, я поднесе с блага дума, с приветлив поглед, с ласка и с любов, той дава двойна милостиня – дара си за телесните нужди на бедния, а любовта си – за духовните му нужди. Ако той успее да го утеши в скръбта му, да му даде благ съвет, да му поговори за Бога и за Неговата неизмерима любов, той ще прояви покрай обикновеното още и духовно милосърдие, а последното често пъти е по-нужно и от телесната благотворителност. Ние трябва да се стараем никога да не показваме недоволство, досада и отегчение при среща с нуждаещ се човек. Нашият неприятен вид ще огорчи душата му. А огорчавайки него, ние огорчаваме Христа, скрит в него.

”Ако вие бихте живели – говори св. Иоан Златоуст – в това златно време, когато Иисус Христос видимо е обитавал между хората, не бихте ли приготвили за Него легло във вашия дом, не бихте ли Му дали милостиня… не бихте ли Го поканили на масата си? Вие заслужавате повече, ако вършите това на бедните, защото сиянието на Христовото приятно лице и чертите на Неговата благост неволно са привличали към Него сърцата на всички, които са вървели подире Му. Но ако вие Му давате милостиня в лицето на бедния, окъсания, голия, нечистия, гнойния, то вашата вяра е по-жива, вашата любов – по-благодатна, и вашето благочестие – по-безкористно, понеже самолюбието тук не търси за себе си изгода”.

Добротворството ни трябва да бъде тайно

Когато Иисус Христос е поучавал последователите Си как да благотворят, казал им знаменателното наставление: ”Кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти, кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Матей 6:2-4). “Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Матей 25:40).

Който благотвори, за да получи похвала за доброто си дело, сам се лишава от високата си награда за него на небето. Ако човек прави добро, за да го похвалят, не прави доброто от любов към ближния, а от любов към самия себе си. Той не проявява в такъв случай нито милосърдие, нито жертвеност, а само егоизъм. Ето защо Господ нарича такива хора лицемери и ето защо казва: ”те вече получават своята награда”. За суетата им, и наградата е съответно суетна. За да бъде наградата истинска и трайна, християнинът трябва да върши доброто дело скришом.

Но как е възможно да скриеш благодеянието си, когато този, на когото го вършиш, ще види откъде иде то? Има начини. Някои хора се групират в безименни кръжоци, дето под ръководството на свещеника събират помощи, които се раздават на нуждаещите се. Други благотворят анонимно, скришом. А това е най-красивото християнско благотворство. Както няма по-отвратително нещо от анонимно извършеното зло, така няма по-пленително нещо от анонимно извършеното добро. В първия случай зад анонимното зло подло се скрива някой злодей. Във втория случай зад анонимно извършеното добро се крие някоя чиста, смирена християнска душа.

Но ако, въпреки старанието на добротвореца да скрие благодеянието си, то се открие, загубва ли доброто му нравствената си стойност? Не! Бог ще възнагради такъв човек пак като таен добротворец, защото Той гледа намеренията на сърцето. Ако добротворецът не е искал да се покаже, Бог ще го възнагради богато. А откриването на доброто може да стане често пъти, въпреки скромността на добротвореца, по Божи промисъл, за назидание на околните. Независимо от това какви са Божиите промислителни планове, ние като християни трябва да се ръководим от желанието да вършим доброто си тайно.

Пример на истинско тайно евангелско добротворство виждаме в живота на иеромонах Иринарх, който бил подвижник от Куряжската обител, Харковска губерния. Той се подвизавал в началото на ХІХ век в една доста усамотена архиерейска мелница на около двадесет и пет версти от Харков.

Като монах отец Иринарх се посветил на тайна благотворителност. Но за да върши всичко по евангелски, той гледал да скрива от човешката суетна похвала своите добри дела. За това му помагала неговата мъдра разсъдителност.

Веднъж дошъл по работа на архиерейската мелница един селянин от околните села. Той заварил тук няколко свои земляци и взел да им разказва за постигналото го нещастие. Единствената му крава, която хранела неговото многочислено семейство, умряла. Съселяните му изказали своето съчувствие, но не могли да му помогнат.

Отец Иринарх предпазливо събрал сведения за пострадалия селянин. Оказало се, че той бил трудолюбив човек, но обичал често да си посръбва, което и било причина за неговата бедност. Всички пък похвалили жена му, като казвали, че тя всъщност поддържала цялото семейство.

Отец Иринарх купил със спестените си пари крава и като се облякъл като селянин, явил се с кравата пред къщичката на бедния селянин. Последният не бил вкъщи. Странният пътник предложил на домакинката да огледа кравата, като заявил, че я продава и при това евтино. Бедната жена въздъхнала и рекла, че нямала нито копейка и че макар и да имали голяма нужда от мляко за своите деца, те ще трябва да се справят как да е с това положение, докато спечелят пари и си купят крава. Продавачът захванал убедително да я моли да вземе кравата, макар и за един месец, като обещавал да почака, докато тя и мъжът ѝ бъдат в състояние да му платят.

”А на своя мъж кажи – прибавил той при това – да се поправи вече, да престане да пие и по-грижливо да пази спечелената с труд пара. Ако той заживее порядъчно, може би дори нищо да не взема за кравата”.

Жената гледала с удивление на непознатия, който тъй добре бил осведомен за нещастната слабост на нейния мъж. На въпроса, какво да каже, ако мъжът ѝ я попита кой им дал кравата и как е неговото име, непознатият ѝ отговорил:

– Няма защо да знаете името. Кажи само на мъжа си, че ако се поправи, кравата ще бъде напълно ваша. А ако не, да извинява: ще му дам да разбере.

С тези думи тайният благодетел се скрил от очите на селянката, като я оставил в крайно недоумение относно случилото се. Ако кравата не стояла пред нея, за да свидетелства, че всичко това е истина, бедната жена била готова да приеме случилото се за сън.

Вечерта нейният мъж се завърнал от работа. Когато изслушал разказа на жена си и видял кравата, той дълбоко се трогнал от тази неочаквана Божия милост, замислил се сериозно върху своето досегашно поведение и решил в себе си да се поправи. Молбите и увещанията на жена му още повече го укрепили в това спасително решение.

И наистина: оттогава рядко можело човек да го види посръбнал. Благодатната промяна на стопанина оказала влияние и върху стопанството му. Скоро от беден, нуждаещ се селянин той станал примерен и състоятелен човек.

Между това продавачът на кравата не се явявал. Само облагодетелстваната селянка като че ли се усъмнила дали това не е монахът, който наглежда мелницата.

Подпомаганите от нас бедняци са наши благодетели

Ние трябва да вършим милосърдните си дела не само тайно, но и с усърдие, без досада, без ропот към бедните, като помним, че много повече те нас облагодетелстват, отколкото ние тях. Често се случва, като дадем милостиня на един бедняк, след това да не ни се иска пак да му помогнем. Ние му казваме:”Е, нали ти дадох веднъж и дваж? И сега ли пак искаш!” Св. Иоан Златоуст, разглеждайки този случай, разсъждава: ”Нима бедният не трябва да яде, понеже веднъж е ял? Защо ти не си поставиш такова правило за твоя стомах и не му казваш: ти беше сит вчера и завчера, тъй че не проси днес! Напротив, прекалено пресищаш стомаха си, а отказваш на бедния, когато ти проси малко нещо.”

Божиите угодници толкова са обичали бедните, че даже са ги търсели, за да могат да им благотворят. А ние поради това, че малко е любовта в сърцата ни, щом видим някой беден, гледаме да се скрием от него, минаваме по другия тротоар, завиваме в другата улица. От кого чувстваме досада, от кого бягаме, от кого се крием? От Христа, скрит в бедните наши братя!

Когато св. Иоан Милостиви заел александрийския архипастирски престол, рекъл на църковните служители: ”Обиколете целия град и ми напишете имената на всички мои господари!” „Кои са твои господари, владико?“ – зачудени го запитали служителите му. ”Бедните и нещастните – отговорил светителят. – Те са ми господари, защото могат да спасят душата ми и да я въведат във вечните обители.”

Как така бедните могат да бъдат спасители на душите ни? – ще попитат някои.

А ето как! Ти даваш милостиня на бедния, но с нея тъй да се каже задължаваш Бога да бъде милостив към тебе грешния. Това не става поради достойнството или големината на твоята милостиня, а поради благоволението на Бога, Който не иска твоята духовна смърт, а всячески иска да те спаси, използвайки за тази цел и най-малките твои добри дела. При това Той не гледа сумата, а твоята любов или поне твоето послушание към заповедта. Сам Бог е благоволил чрез Светия Дух да ни открие в Свещеното Писание волята Си, като казва: ”Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу, и Той ще му отплати за Неговото благодеяние” (Притчи 19:17). С това Бог поощрява човеците към милост спрямо ближните, за да могат да получат сами Божията милост.

”Бедните – говори св. Иоан Златоуст – са лекари на нашите души, благодетели и застъпници наши, защото ти не толкова им даваш, колкото получаваш; даваш пари, а получаваш царство небесно; облекчаваш бедността, а примиряваш себе си с Господа… Избавяш бедния от глад, а той те избавя от Божия гняв… Няма грях, който милостинята не би могла да очисти.”

Милосърдието покрива греховете ни

Милосърдието към бедните, нещастните и отчаяните ползва не толкова подпомогнатите, колкото подпомагащите. И грехове да са сторили такива хора, щом имат в сърцата си милост към ближните, ще получат сами Божията милост заради милосърдието си. Милостинята ще очисти душите им според думите на Спасителя: ”Давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто” (Лука 11:41).

Но за да бъдат чрез милостинята напълно простени греховете ни, иска се от нас да не ги повтаряме. Защото само милостинята без стремеж от наша страна да се поправим, няма да ни дарува Царството небесно. Блажени Августин прекрасно поучава: ”Да не се самоизлъгват ония, които мислят да си купят невинност чрез даване на милостиня,… а в същото време си остават в постоянните беззакония… Милостинята служи за спасение на онзи, който е поправил поведението си. Ако вие благотворите само за това да придобиете правото да грешите безнаказано, то вие не храните Христа в лицето на бедния, а се стараете да подкупите своя Съдия.” А небесният Съдия, както е известно, е неподкупен. Него може да умилостиви само покаянието, любовта и проявеното към бедните безкористно милосърдие.

”Не е едно и също – разяснява св. Григорий Велики, – да вършиш милосърдни дела за греховете си, или да грешиш съзнателно, обещавайки да даваш милостиня. Този, който смята себе си в правото да греши, понеже давал милостиня, и изкупвайки греховете си, върши нови, надявайки се пак да ги изкупи, дава своето имущество на Бога, а сам себе си предава на дявола”.

В древност живял някой си богат човек, много състрадателен към бедните, но за нещастие пристрастен така към блудните грехове, че не ги оставил до края на живота си. Когато той умрял, един благочестив отшелник видял неговата задгробна участ. Богатият човек бил заради блудните си грехове вън от радостите на рая и страдал горко, оплаквайки своето беззаконно поведение на земята. Единственото облекчение, което му донесли неговите милостини, било това, че той бил избавен от тежките мъки в ада.

Наградите за безкористното милосърдие

Милосърдието трябва да бъде вършено безкористно. Тогава то бива стократно възнаградявано от Бога. То обогатява по чудния Божи промисъл и физически, и духовно човека, защото увеличава добрите му дела, които красят душата му, а прави и чудото да се връща раздаденото, по други пътища, пак към него. Щедрият добротворец нито в този свят ще бъде беден, нито в бъдещия, защото Сам Спасителят е обещал, че такъв още тук ”ще получи стократно и ще наследи живот вечен” (Матей 18:29). Колко пъти се е потвърждавала истината, че след като си дал щедра милостиня на бедните, Бог отдругаде ти е върнал повече. Но ако не даваш милостиня поради скъперничество, нима ще бъдеш винаги богат с имота си? Не, защото много неприятности могат да те лишат от него! Крадци могат да те оберат. Молецът тайно сяжда натрупаните ти дрехи. Ръждата от друга страна ти уврежда съдовете. А смъртта – последният крадец – изведнъж ще те лиши от всичко.

Скъперникът и в този живот не умее да се ползва от парите си както трябва, а и в бъдещия няма да ги има, защото не ги е изпратил пред себе си в отвъдния свят чрез ръцете на бедняците. Той се заблуждава, че е собственик на имуществата си. Колкото и да ги пази, ще ги загуби със смъртта си. Тогава ще разбере, че истински негово е само онова, което е раздал. Тази мъдрост притежавал онзи богат човек, който поръчал да напишат на надгробния му паметник тези думи: ”Каквото мислех, че е мое, загубих го. Сега само това остана мое, което бях раздал на бедните.”

Духовното благотворение

Никой не бива да се оправдава с това, че не може да проявява милосърдие към нуждаещите се. Всеки може да даде нещичко, дори и най-бедният, стига да има любов в сърцето си. Ако няма възможност да благотвори материално, той може да благотвори духовно, като разлива около себе си обич, като дава добри съвети на ближните си, като ги учи на правия Божи път, като ги предпазва от грехове, като утешава печалните и прощава обидите на своите лични врагове.

Безкрайни са възможностите на духовното добротворство. В древност живял един юноша на име Климент. Той бил син на баща идолопоклонец и на майка християнка, която го и закърмила с истините на вярата. Останал отрано сирак, той бил осиновен от една благородна християнка – София, близка на неговата майка. Тя продължила да го възпитава в добродетелен живот и в страх Божи. Веднъж в техния град настъпил толкова страшен глад, че жителите на града – повечето езичници, – като нямали с какво да хранят децата си, ги оставяли на произвола на съдбата. Младият момък Климент събирал както връстниците си, които се скитали навсякъде без подслон, така и малки деца, които изпускали последния си вопъл на улиците, и ги довеждал у дома си. Там той им давал храна, учил ги на вяра в истинския Бог и накрай ги представял на свещеника, който ги кръщавал. Така домът на София станал странноприемница и училище, дето обречените на гладна смърт намирали подкрепа за тялото си и спасение за душата си.

Много са примерите от древната християнска литература за духовно добротворство, проявявано от предани на Христа люде. Но особено забележителен е случаят с преподобни Серапион. Той бил от добро семейство, ала оставил всичко заради Христа. Отдал се на подвижничество и високо се издигнал в духовния живот. Когато победил страстите си, тръгнал да помага на другите да намерят пътя на спасението. Веднъж той срещнал едно семейство комедианти. Те с театрални представления изкарвали прехраната си. Театърът тогава бил развращаващ фактор в живота. Св. Серапион се съжалил над това семейство и доброволно им се продал за роб, скривайки от тях, че е син на заможни родители и че е добил добро образование. Той започнал като роб да им прислужва, вършел с голяма добросъвестност всичко, което му възлагали, и с дивния си пример на преданост, смирение, търпение и любов скоро обърнал вниманието им върху себе си. При удобни случаи той им говорел за Христа, за Неговото Божествено учение и така ги пленил, че първо мъжът, после жената, а след това и цялото семейство повярвали в Христа и се кръстили. Те оставили тогава нечестивия си живот, отказали се от театъра и започнали да живеят честно и благочестиво. Толкова обикнали Серапион, че му казвали: ”Сега, братко, ние ще те освободим от робското ти състоя- ние, защото ти ни освободи от едно много по-срамно робство.” А св. Серапион им отговорил: ”Понеже Бог помогна да бъдат спасени вашите души чрез мене, аз ще ви открия моята тайна.” И тутакси им разказал, че той съвсем не е по рождение роб, че им се продал за роб от състрадание към тях и че сега, след като постигнал целта си, той трябвало да ги напусне, за да се продаде на други, та и тях да избави от робството на греха. Те настоятелно го молели да остане при тях и му казвали: ”Ние ще те почитаме като баща и като господар на нашите души, само не ни напускай.” Но не могли да го убедят. Единственото, което могли да измолят, било поне по веднъж в годината да идва той при тях.

Други Божии угодници по друг начин помагали на нещастните свои съвременници, като обличали голите, нахранвали гладните, утешавали нещастните, поучавали неразумните и с това изтривали сълзите на страдащите и обогатявали душите си с дивните добродетели на добротворството и милосърдието.

Нека и ние, възлюблени, отворим сърцата си за ближните, като се стараем да им оказваме било материална помощ, било духовна подкрепа. Тогава оказаното милосърдие към ближните нас ще помилва според думите на Писанието: „Милостта бива похвалявана на съда“ (Иаков 2:13) и според великото обещание на Спасителя: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани“. Амин.

Грехове във връзка с Петото блаженство

Кой от нас не се нуждае от Божията милост? Кой може дръзко да излезе пред Бога и да се съди с Него? Кой може да се надява на делата си и да иска въз основа на тях да получи като справедливо въздаяние блаженството във вечността? Ние всички много грешим. С нашата оскъдна човешка праведност не можем да заслужим безчислените Божии благодеяния, които получаваме в този временен живот, а камо ли неизказаните дарове на вечния живот. Дълбока заблуда е да мисли някой, че е заслужил нещо. Защото доброто, което се трудим да осъществяваме, става с Божията помощ. Само злото е наше, тъй като сами го вършим.

В Псалтира е казано: ”Ако Ти забелязваш беззаконията, кой ще устои, Господи?” (Псалом 129:3). Това значи, че никой от нас, грешните, не може да издържи справедливия Божи съд. Никой сам себе си не може да спаси. Ако има спасяващи се, то е по милост Божия. Без нея няма спасение.

Тази милост Божия е слязла от небето на земята в изкупителното дело на Иисус Христос. Всеки вярващ може да я има. И все пак, за да я получи, човек трябва да отговаря на известни условия. Едно от най-важните между тях е сам той да бъде милостив към ближните си. Ако той е немилосърден, няма за какво да се залови у него слизащата от небето Божия милост. В ожесточението си към ближните такъв човек погива.

Както ледът и восъкът не могат да се слепят, защото са разнородни елементи и свойствата им са противни едно на друго, тъй човешката жестокост и Божията милост не могат да се съберат в едно сърце, защото нямат нищо общо помежду си. Човешката жестокост пропъжда Божията милост, тоест пропъжда единствената възможност за спасение.

Оттук се вижда, възлюблени, колко големи врагове на своята душа са онизи хора, които се противят на изискванията на петото блаженство, което ни учи на милосърдие към ближните.

”Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани”. Обратно на това ще рече: ”Горко на немилостивите, защото те няма да бъдат помилвани!” Кои са немилостиви? Това са жестоките хора.

Нека разгледаме жестокостта и нейните многообразни прояви, та като изправим огледалото на днешната беседа пред духовните си очи, да видим в него дали няма и у нас някои от проявите на жестокостта, които ни пречат да получим Божията милост.

Немилосърдие към бедните поради сребролюбие

Преди всичко, възлюблени, явно немилосърдие издава онзи, който е равнодушен към бедните, или изпитва досада, когато му просят милостиня. Такъв човек живее само за себе си. Пред вида на чуждата нищета не се трогва сърцето му. Той е заключил съкровищата си с ключа на егоизма. Бедните му са чужди. Той не само не ги търси, за да ги зарадва с някой дар на любовта си, но дори и когато му се представи случай да благотвори, не върши това. А ако го стори поради това, че обстоятелствата го принуждават, след това дълго не може да се успокои, че е дал милостиня. Този вид немилосърдие поражда сребролюбието; а то е смъртен грях, понеже поставя на мястото на Бога жалкия Мамон и се кланя, вместо на Създателя, на златото и среброто.

Във времето на св. Иоан Милостиви, архиепископ Александрийски, живял някой си епископ Троил, много голям скъперник. Св. Иоан го взел веднъж със себе си, за да посетят заедно болницата, дето имало много болни и бедни. Като разбрал, че Троил имал в себе си пари, св. Иоан му рекъл да ги раздаде на бедните. На Троил се свило сърцето, ала от срам да не бъде обвинен в скъперничество раздал парите. Но след това толкова го заболяло за раздадената сума, която не била малка, че паднал болен. Св. Иоан, виждайки причината на болестта, посетил Троил, върнал му раздадената сума и му казал: ”Напиши ми с твоята ръка една записка, че на мене трябва да се даде от Господа тази награда, която ти се падаше за раздадените пари.” Троил с голяма радост направил това, получил обратно златото си и скоро оздравял. А св. Иоан взел записката, отишъл си и започнал тайно да се моли Богу да излекува епископа Троила от жестокосърдието му към бедните.

Една нощ Троил видял чуден сън. Намерил се в рая и застанал пред неизказано красив дворец, над който стоял златен надпис: ”Вечен дом на епископ Троил”. Зарадвал се Троил на небесното си жилище. Но внезапно се явил някакъв властен разпоредител, който заповядал на слугите да премахнат този надпис и да поставят друг: ”Вечен дом на архиепископ Иоан, който си го купи от епископ Троил, като му върна парите.” Троил се събудил, изпълнен със страх и скръб. Той сам започнал да се укорява за своето сребролюбие, поради което загубил небесната си награда, станал и отишъл при св. Иоан, на когото разказал съня си. Св. Иоан Милостиви дълго му говорил за милосърдието и го съветвал да не бъде безсърдечен към бедните. От тоя ден епископ Троил се поправил и станал милостив към бедните и не им отказвал вече помощта си.

Да се пазим, възлюблени, от този вид жестокост – от немилосърдието към бедните! Да помним, че сами можем да изпаднем в нужда, както е писано: ”Който затуля ухото си при писъка на сиромаха, той и сам ще пищи и няма да го чуят.” (Притчи Соломонови 21:13). Помислете си, ако сами сме сиромаси, гладни, окъсани и помолим някого, комуто Бог е дал достатъчно земни блага, да ни помогне, а той ни откаже и отвърне лицето си от нас с досада, добре ли ще ни бъде? Както ние бихме страдали, така страдат и бедните, когато срещнат безсърдечен отказ, или когато биват отпращани с ругатни и жестокост. Спасителят е казал: ”Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях” (Лука 6:31). Може би бедният е в крайна нужда. Затова се е осмелил да проси от тебе. Може би той ще си легне гладен тази нощ, докато ти ще се чудиш с какво по-хубаво ястие да задоволиш чревоугодието си. Защо живееш, ако си некадърен да обършеш поне една човешка сълза?!

Безчувствие към страдащите

Друг вид жестокост проявяват онези, които са безчувствени към чуждите болки и мъки. Около нас светът се разстила пълен със страдания… но и с веселби. Едни плачат, а други се смеят. Едни лежат болни, а други се чудят в какви греховни забави да убиват времето си. Едни са изпаднали в беда, или в безпътица, или в отчаяние, а други тънат в самозабрава, разкош и себеугаждане. Кажете, не е ли жестокост да се веселим пред картините на страданията, които са разпрострени пред очите ни?

Християнинът е длъжен да отделя част от времето си, за да облекчава с каквото може страданията, които среща в живота си. Някога патриарх Авраам от голяма любов към ближните излизал вън от шатрата си и се заглеждал в далечината, желаейки да види дали се задава някой странник по пътя, за да го покани у себе си и да му предложи покрив и трапеза.

И християните от първите векове сами са издирвали бедните, болните, изоставените, за да им помагат. Пък и до ден-днешен много християнски сърца търсят да излеят любовта си върху страдащите хора в живота.

Ако ние по една или друга причина не можем да вършим същото по собствен почин от изблик на ревност и любов, то поне когато се изпречат на пътя ни страдащи люде, не бива да ги отминаваме с пълно безчувствие, а да им помогнем както можем.

Разказва се за един милостив наш свещеник, че веднъж го срещнала една негова енориашка, убита от скръб поради това, че не могла да избави от затвор сина си, който бил начетен с голяма сума, и изплакала пред него болката си. Добрият свещеник я успокоил и ѝ рекъл: ”Не се отчайвай! Щом Бог ти е дал този кръст, Той ще ти прати и Симон Киринеец, който ще ти помогне да го носиш”. И сам свещеникът станал за тази жена Симон Киринеец, като пръв ѝ дал една значителна сума за покриване начета на сина ѝ.

Ето това е дейно милосърдие към ближните. Такъв милостивец, който помага на другите, помага на себе си в делото на душеспасението. Който пък е жесток към другите, жесток е към своята собствена душа, обричайки я на гибел. Светците често са изобличавали жестокостта, за да спасят от духовна смърт ония, които я проявявали.

При дивния Божи угодник св. Серафим Саровски пристигнал веднъж един важен генерал със семейството си, желаейки да получи благословение и напътствие от светия старец. Няколко пъти той се доближавал до килията на стареца, но последният все не го приемал. Озадаченият генерал слушал през вратата само гласа на стареца, последният високо говорел, за да бъде чут: ”Мене ме няма вкъщи! Нямам сега време!” Между това семейството на генерала се удостоило да види светия старец. Най-сетне св. Серафим приел и самия генерал и при това доста радушно.

– Пет пъти аз идвах при вас, отче – оплакал се генералът, – и не бях удостоен да получа от вас благословение!

В тона му се долавяло недоволство. Св. Серафим отвърнал:

– Знаете ли защо не ви приех, а говорех с вас през вратата? Понеже вашите прислужници казват на идващите при вас по разни свои потреби: ”Господаря го няма вкъщи’’ или: ”Той няма сега време”. С този отказ, прогневявайки ближните, вие прогневявате Самия Бог.

Генералът чак сега разбрал чудноватото поведение на св. Серафим, засрамил се и обещал пред него да се поправи занапред.

Жестокост към съгрешаващите

Дотук ние разгледахме някои от явните прояви на немилосърдие. Но има една друга форма на жестокост – тайното безсърдечие, скрито зад маската на ревнуването за доброто. Тази форма на жестокост се проявява у онези, които безмилостно осъждат ближните си заради техните нравствени немощи.

Напразно се опитват осъждащите да скриват греховните подбуди на своето богопротивно поведение зад паравана на ревността по правдата. Те всъщност следват внушенията на своето жестоко сърце, когато, забравяйки своите грехове, злобно осъждат греховете на своите ближни. Немилосърдие,ненавист и злоба към брата са скритите подтици на осъжданетю. Защото осъждащият всякога изпитва някаква тънка сатакинска наслада от опозоряването на другите. Ако ревността по Божията правда би го движела, той би скърбял за недостойните постъпки на ближния, а не би потривал доволно ръце, радвайки се, че ще има повод да опозори името му. ”От какво друго ние изпадаме в туй да осъждаме, ако не от това, че в нас няма любов – казва авва Доротей. – Защото, ако бихме имали любов, с болка и състрадание бихме гледали на чуждите недостатъци, както е казано: любовта покрива много грехове” (1 Петр. 4:8).

Осъждането е голяма жестокост към ближния. То няма за цел оправянето му, а уязвяването му. С осъждане никой никому досега не е помогнал. Тъкмо напротив, с него мнозина са били тежко наранявани. А от това са се пораждали вражди и раздори. Чуе ли някой, че са го осъдили за тази или онази негова постъпка, започва да изпитва злоба към онези, които са го одумали. И той, от своя страна, захваща да осъжда своите съдници. Така се образуват две вериги от взаимоосъждания, които оковават в ожесточение и злоба тия човешки сърца за тяхна погибел.

Светците са проявявали голямо снизхождение към падналите в грях човеци, гледайки да ги лекуват с любов и търпение. Авва Доротей говори: ”Нима светците са слепи и не виждат прегрешенията? Кой ненавижда греха толкова много колкото светците? Обаче те не мразят съгрешаващия и не го осъждат, нито се отвращават от него; но му състрадават, скърбят за него, вразумяват, утешават, лекуват го като болен и вършат всичко за спасението му. Както майката, която има грозен син, не само не се гнуси и отвращава от него, но с любов го гизди и всичко, което върши, прави за негово утешение, така и светите люде всякога покриват съгрешаващия, за да го поправят”.

В един монастир някой си брат бил измамен от лукавия и паднал в грях. По тази причина той бил изгонен от монастира и дошъл при св. Антоний Велики в пустинята, дето прекарал известно време в покаяние. Св. Антоний отпратил съгрешилия обратно в монастира. Но братята не го приели, а отново го изгонили. Той пак дошъл при св. Антоний и рекъл: ”Не пожелаха да ме приемат!” Великият праведник отново го върнал, поръчвайки му да каже на отците в монастира следните думи: ”Корабът претърпя корабокрушение и изгуби товара си; с голям труд този кораб достигна до пристанището, а вие искате да потопите и това, що се е спасило от потъване.” След тия думи монасите приели съгрешилия брат, поразени от милосърдната мъдрост на великия старец.

Когато осъждаме, ние постъпваме жестоко. А постъпвайки жестоко, ние постигаме тъкмо обратните резултати на онова, което е Божия правда, милост и любов. Ако някой върви по погрешен път и ние, видели това, бързаме да го осъдим, чрез публичното му опозоряване ние го бутаме по-дълбоко в бездната на греха. Осъденият се озлобява. В душата му се запалва адска ненавист към жестоките съдници. Тъй нашето осъждане отравя по-слабия брат, за спасението на когото Христос повисна на кръста! (Римляни 14:15).

С подобни жестокости ние само увеличаваме придобивките на сатаната. За да прекрати тези гибелни последици от осъждането, Спасителят е заповядал: ”Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени” (Матей 7:1-2).

Не осъждане, а любов и снизхождение трябва да зацаруват в нашите взаимни отношения. Мрази злото, а не злия! Ненавиждай греха, а не грешника! Тъй ни съветват светите отци. Източникът на злото е дяволът. А грешникът, подчинен на волята на дявола, е негов жалък роб, според казаното: ”Който върши грях, роб е на греха” (Иоан 8:34). Св. Варсануфий Велики затова ни съветва да ненавиждаме не съгрешаващия наш брат, а дявола, който го е прелъстил. ”Когато някой бутне другиго в яма, ние не порицаваме падналия, но оногова, който го е бутнал. Така трябва да бъде и тук.” Падналият заслужава милостиво съчувствие.

Зложелателство към околните поради завист

Жестокост проявяват към ближните си и ония, чиито сърца са оковани във веригите на завистта. Те не могат да обичат. Те не могат да се радват на благополучието на другия. Всеки успех на ближния е стрела в сърцето им. Те страдат от сатанинско зложелателство към ближния. Може този ближен да е много добър. Може да не им е сторил никакво зло и да не им е дал никакъв повод за недоброжелателно отношение. Все пак те не го обичат и биха се радвали, ако можеха в капка вода да го удавят. Както дяволът мрази безпричинно човеците, които нищо лошо не са му направили, защото той въобще е неспособен да обича, така и завистливите мразят ближния си и не могат да търпят да се говори нещо добро за него, защото завистта прогонва всяко добро чувство от сърцата им!

Завистта най-вече доближава човека до дявола. Както не можеш с нищо да трогнеш дявола, тъй не можеш с нищо да омекотиш и сърцето на завистника. Дори и най-добро да му сториш, той пак ще враждува тайно срещу тебе. ”Завистливите са по-лоши от зверовете – казва св. Иоан Златоуст, защото тези ни нападат само тогава, когато са гладни, или са раздразнени от нас; а завистливите, дори и когато са облагодетелствани, постъпват често с благодетелите си като с врагове”. В този дух описва завистливите и св. Василий Велики, като казва: ”Благодеянията правят донякъде кротки другите недоброжелатели, но завистливият още повече се раздразнява от оказаното му добро. От благодеянието той повече се оскърбява, отколкото да чувства благодарност за него.”

В безсилното си мъчение, причинявано от доброто име или от благополучието на другия, завистникът нерядко ми нава от пасивно недоброжелателство към активно вредителство. За тази му пъклена дейност няма пречки в душата му, защото завистта, от една страна, всичко добро е изсушила там: и страха Божи, и състраданието, и милосърдието, и любовта, а, от друга страна, всякакво зло е насадила – и злоба, и жестокост, и коварство, и мъст.

Каин, подтикван от завист към брата си Авел, го повикал в полето, нападнал го и го убил. Иакововите синове се ожесточили срещу невинния си брат Иосиф от завист и не само не могли да го търпят, но го хвърлили в дълбок ров, а после и продали като роб, за да се отърват от него. Също и цар Саул завиждал на Давид за славата, с която той се ползвал сред народа, след като убил Голиат, и все търсел начин да го убие. Помрачен от завист, той като безумен ту хвърлял копията си срещу него, ту го пращал срещу филистимците, та да загине в неравна борба срещу тях, ту открито го гонел.

Колко злини е причинила завистта на ближните, не може да се изчисли. Тя клевети доброто име, тя се подиграва на най-малките дори недостатъци у другия, тя търси да унижи и опозори ближния, тя подценява явните му преимущества, тя не се успокоява, докато не види смазан, унизен, унищожен онзи, чиято добра слава като трън постоянно я боде и измъчва. Завистникът не може да се радва на своето щастие, щом вижда, че и други са щастливи. Той скърби не толкова, когато сам е в беда, колкото когато вижда чуждото благополучие. Единствена утеха му доставя чуждата скръб, чуждият неуспех, чуждата злочестина.

Попитали един мъдрец, като му посочили един завистливец, който всякога ходел с мрачно и навъсено лице: ”Защо този човек не е весел?” Опитният познавач на човешката природа отговорил: ”Или затова, че му се е случило нещастие, или затова, че на ближния му се е случило щастие”.

Какво безумие е завистта! Тя във всичко намира повод за скръб: и в злото, сполетяло самия завистливец, и в доброто, случвало се на неговия ближен. Тя е отрова, която разяжда собствената душа, където се гнезди. Св. Димитрий Ростовски картинно говори: ”Завистта е подобна на молеца, който сяжда тази дреха, в която се ражда. Тъй и тя погубва това сърце, в което се появява …”

Оттук следва изводът, че завистникът е жесток не само към ближните си, но и към себе си. Той е духовен самоубиец, понеже преди да причини зло на другите, го е причинил най-напред на себе си. В печалното поведение на озлобените завистници най-добре се вижда тази двустранна гибелност на завистта. Те няма да получат Божията милост, защото сами нямат милост към другите. За да бъдат помилвани, трябва да се откажат от завистническата си жестокост.

Жестокост към животните

Нека най-накрая разгледаме още един вид жестокост, който е много разпространен у нас – жестокост към животните.

Често у малките деца се проявява тази некрасива черта. Някои от тях обичат да мъчат животните: например дърпат ушите на малките котенца и кученца, скубят перцата на живи птички, късат главичките и крилцата на пеперуди и разни насекоми и прочее. Ако на тези деца не се въздейства своевременно благотворно, те могат да се оформят като жестоки характери и, пораснали, да почнат да вършат още по-големи жестокости: и към животни, и към човеци. Не така ли са се създали всевъзможните безсърдечни хора в живота!

Колко печална картина представлява например един каруцар, който безмилостно бие коня си, впрегнат да тегли претоварена каруца по дълбоката кал на непавирана улица. Кончето напъва последни сили, за да изпълни добросъвестно дълга си, но… не може. И ето, каруцарят вън от себе си, яростно бие беззащитното добиче. Нима с това ще го направи годно да извърши непосилната за него работа? Няма ли по-скоро да го изтощи още повече и да го направи въобще негодно за работа?

В Библията се разказва как Валаам бил веднъж повикан от един езически цар да прокълне еврейския народ. Валаам яздел на своята ослица. Пътят му минавал по една теснина между лозята. Понеже намерението на Валаам било неугодно на Бога, ангел Господен препречил пътя на ослицата, и тя, виждайки небожителя пред себе си, не искала да върви напред. Валаам започнал да я бие. Тя не мръдвала. Дълго търпяло бедното животно жестоките удари, докато най-сетне по Божие чудо заговорило с човешки глас: ”Какво ти сторих, та ме биеш?… Не съм ли аз твоята ослица, която ти яздиш отначало и до днес?” (Числа 22:28-30). Тогава Бог отворил очите на Валаам и той видял ангела Господен, застанал на пътя с гол меч в ръка и разбрал, че ослицата му няма вина и че той напразно я биел.

Много хора безжалостно бият своите домашни животни,където им попадне – по главата, по краката, по гърба, и с каквото им попадне – с камшик, с въжета, с дърво. Ако можеха бедните коне, магарета и волове да проговорят като Валаамовата ослица, те биха казали на своя жесток господар: ”Защо ни биеш? Не виждаш ли, че ние вършим всичко, на което ни накараш! Ако сме слаби, дали не си виновен ти за това, че не ни храниш добре, а ни претоварваш с работа?”

Възлюблени, в Словото Божие е казано: ”Праведният се грижи и за живота на добитъка си, а сърцето на нечестивците е жестоко” (Притчи Соломонови 12:10). Който безмилостно бие домашния си добитък, върши грях. Защото добитъкът не е създаден от Бога да го бием, а да си служим с него, като го храним и гледаме добре. Премъдрият син Сирахов казва: ”Имаш ли добитък, нагледвай го” (7:24), тоест грижи се за него, осигури му подслон и храна, за да не мръзне и гладува. Така, заради доброто ти отношение към добитъка, Бог ще те благослови: добитъкът ти ще бъде здрав и ще се размножава. Не бива да мислим, че към животните ни е позволено да се отнасяме както си щем. И животните чувстват болка и обичат ласката. Добрата обноска им влияе добре и ги укротява.

С какво светите отшелници са привличали дивите зверове около себе си? Не с кротостта си ли? Разказва се за св. Павел Обнорски (руски подвижник), че когато живеел в гората, далеч от хората, често птиците летели около него и кацвали ту на раменете, ту на главата му. Лисици и зайци го обикаляли. Наблизо идвала и една голяма мечка. Всички очаквали да им даде той храна и с жадност я приемали от ръцете му. Същото се знае и за св. Серафима Саровски. Той редовно хранел пред горското си жилище една мечка, като ѝ подавал с ръка сухари. Мечката толкова свикнала с него, че той можел да я милва по рунтавата ѝ козина и да я командва.

Даже и най-свирепите животни се укротяват при добро отношение към тях. Тъй например преподобни Герасим излекувал лапата на един лъв и го превърнал от цар на пустинята в свое домашно животно. Св. Евтимий плакал над един звяр, който братята от монастира убили. А при кончината на св. Козма Зографски диви зверове взели участие в погребението му.

Преди грехопадението животните мирно съжителствали с Адам в райската градина. Нещо подобно виждаме и в живота на светците, надмогнали греховете. Със своята светост те привличали около себе си дивите зверове, които чувствали у тях някак Божията благодат и не се бояли. Св. Исаак Сирин говори: ”Приближи ли се смиреномъдрият (светец) до кръвожадните зверове, щом те отправят погледа си към него, свирепостта им се укротява. Те идват при него като при свой господар, навеждат главите си, лижат ръцете и нозете му, понеже са почувствали да излиза от него онова благоухание, каквото излизало от Адам до неговото престъпление.”

Светците са укротявали и най-кръвожадните зверове, а при злите хора и кротките добичета могат да подивеят. Не е ли явно оттук, че човешкият грях се отразява и върху другите по-нисши Божи създания! Тази връзка изтъква и св. апостол Павел, като говори, че ”всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (Римляни 8:22), явно, поради нашия грях.

Който проявява жестокост към животните, той увеличава мъките в света и погубва своята душа. Добрият човек се познава по това, че и към хората, и към животните е милостив. Ненапразно народната поговорка казва за добрия, че той и на мравката прави път!

Животните, особено кротките измежду тях, са беззащитни. Затова сам Бог тежко наказва безсърдечните техни мъчители, желаейки с това да ни покаже, че е грях жестокото отнасяне с тях.

В Провадия още се помни следният забележителен случай. Един касапин от града отишъл на панаир в село Ветрино, Провадийско. Там се срещнал със свои другари. Хапнали си, пийнали си. Касапинът се похвалил пред приятелите си, че може да одере живо агне само за десет минути. Не му повярвали. Хванали се на бас. Намерили агне. Опитният касапин наистина само за десет минути одрал на бърза ръка бедното животно и го пуснал. Като се изскубнало от ръцете му, клетото агне припнало да бяга, минало около двадесет метра, паднало и издъхнало. Мнозина били възмутени от тази нечувана жестокост.

Същия ден следобед касапинът си тръгнал за Провадия. Задал се облак. Когато касапинът бил насред пътя, паднал гръм и го убил. Пренесли го мъртъв в дома му. Подредили го за погребение. Но и в къщата му паднал гръм. Занесли го на гробищата. И когато вече го спуснали в гроба, за трети път паднал върху него гръм…

Възлюблени, има ли нужда да говорим още върху жестокостта? Не е ли вече ясно, че жестокият към хората и жинотните е жесток преди всичко към своята душа, която погива, понеже сам той е убил в нея всичко свято и възвишено – добротата, милосърдието, любовта!

Да не бъдем жестоки, и ще получим милост от Бога.

Да помним: ”Съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост”. Амин.

Из книгата „Нашата надежда, беседи върху блаженствата“, автор: Архимандрит Серафим (Алексиев)

Източник: https://draganbachev.wordpress.com/

One thought on “”Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани” (Матей 5:7) (автор: Архимандрит Серафим (Алексиев)”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

3 − 1 =