Бележки върху социалната дейност на Църквата

daniel-topalski
Даниел Топалски

1. Вместо увод: три предубеждения по отношение на църковната социална дейност

Днес все по-настойчиво и остро в публичното пространство се поставят въпроси за това доколко Църквата е адекватна на обществените очаквания, в каква степен тя се „вписва” в дневния ред на обществото и с какво изобщо може да допринесе за неговото добруване. В повечето случаи питащите са хора извън Църквата, които диагностицират нейното състояние и педантично преценяват ефективността й според критерии, приложими към обществените организации и различните форми на сдружаване. Те не познават и по правило не се интересуват от това как Църквата разбира и дефинира самата себе си. За тях често критериите, произтичащи от това разбиране, са просто архаични или ненаучни.

Най-лесно е тези външни мнения да бъдат пренебрегнати, да останат без коментар – та нали профанният свят няма нужната сетивност да възприема духовните реалности. По-полезно е обаче тези мнения да се превърнат ако не в друго, то поне в импулс за по-задълбочен анализ „отвътре” на същността и възможните проявления на социалната дейност на Църквата. За да бъде един такъв анализ полезен, необходимо е най-напред да локализираме трите основни предубеждения, които се явяват непреодолима пречка, дори когато просто се говори за социалната ангажираност на Църквата.

Първото предубеждение може лаконично да се предаде чрез следната формула, която често ни се налага да чуваме, но раздразнителната реакция към изричащите я обикновено се поражда от пълната липса на последващи разяснения. Мисията на Църквата е да бъде, а не да прави. Самото й съществуване дава пълния и изчерпателен отговор на всяко питане от рода: какъв е смисълът на Църквата. Проблемът е, че отговарящите по този начин обикновено не са ръководени от идеята да подчертаят, че дневният ред на Църквата и дневният ред на обществото са напълно различни, да разяснят, че полезността на Църквата не може да се измерва просто с това дали храни гладните, облича голите и посещава затворените, че нейната върховна и единствена мисия е прицелена в спасението на личността. Първото предубеждение е характерно за хора, чието съзнание е поразено от краен клерикализъм. Те са болезнено съсредоточени върху институционалната структура на Църквата и войнствено ратуват за съхраняването на църковната институционална приемственост. Дали ще определим това като клерикализъм от западен тип или не, е без особено практическо значение, след като той в значителна степен е пропил в мисленето на немалко православни клирици. Църквата просто трябва да бъде, а ако искате от нея нещо да прави, то всъщност не разбирате за какво говорите – ето такава е позицията, която заемат обикновено пазителите на църковния институционален континюитет, когато бъдат неочаквано смутени от обвинения за липсата на социална ангажираност от страна на Църквата.

Второто предубеждение е породено от безпокойството, че ако Църквата се захване с мащабна социална дейност, тя неизбежно ще се превърне в социална институция, а християнството ще се сведе до определен сбор от социални практики. Такава опасност без съмнение съществува, но оправдаващите се с нея са от типа хора, които предпочитат нищо да не правят, защото вероятността да сгрешат е по-голяма, когато вършат нещо, и много по-малка, когато бездействат. Несъстоятелността на подобна позиция не се нуждае от коментар, особено от християнска гледна точка. Тъй като обществото точно това очаква от Църквата – да храни гладните, облича голите и посещава затворените, без при това същото общество да си дава сметка какво е същинското призвание на Тялото Христово, няма нищо по-лошо от това Църквата просто да приеме общественото поръчение, за да получи висока обществена оценка и признание. Църквата естествено не може да бъде мотивирана в дейността си от общественото одобрение, но тя си дава ясна сметка за непреставащата актуалност и обвързваща сила на думите: „истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:40). Църквата не може да се съгласи да бъде „опитомена”, да стане приемлива за обществото институция, полагаща грижи за нуждаещите се, но по възможност без да им предлага Христос. Но поради преувеличени и „удобни” страхове тя в същата и дори в по-голяма мяра не може да се откаже от призванието си да освещава, оцърковява целия човешки живот и света, в който човекът живее, в това число и чисто социалния аспект на човешкото съществуване, който е неразделна част от цялото.

Третото предубеждение, тясно свързано с предходното, извира от опасението, че ако Църквата се ангажира и със социалните проблеми на човека, това неизбежно ще доведе до постепенното изместване на фокуса – от Богочовека към човека. С други думи, по-добре е да не се захващаме с многообразните, тежки и заплетени социални проблеми на хората, защото няма как да не се удавим в това тъмно и бурно море. Нека да си останем фиксирани в образа на Христос, за да не започнем да потъваме като св. ап. Петър във водите на Галилейското езеро. На християнина обаче е дарувана способността да вижда образа на Спасителя дори в най-тъмното и отвратително човешко лице, в лицето на блудницата, на убиеца, на просещия пред портите на храма. Може ли някой да претендира за истинска любов към Бога, ако не показва такава към човека, който е негов ближен в най-простия смисъл на тази дума, към човека, който Бог изправя на пътя му, който е негов събрат по съдба? Св. ап. Йоан не оставя място за разногласия: „Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” (1 Иоан. 4:20)

Независимо от това дали ще определяме посочените по-горе опасения като предубеждения, които пречат на Църквата да осъществява мисията си в социалната сфера, или като изкушения, които могат да я деформират, факт е, че се изправяме пред един съществен въпрос от областта на пастирското богословие, а именно: какво е православното разбиране за църковната социална дейност, или по-точно казано – какво е православното разбиране за дяконията. Този въпрос определено се нуждае от отговор, който не трябва да се изчерпва просто с посочване на бележити примери от миналото и в този смисъл представлява предизвикателство пред съвременното пастирско богословие .

2. Терминологични уточнения

Въпреки че според древната сентенция всяка дефиниция е опасна, от голямо значение е да се определи какво следва да се разбира, когато говорим за църковна социална дейност.

Терминът „социална дейност” сам по себе си, без да бъде съотнесен към Църквата, е изключително популярен и в повечето случаи съдържанието му се мисли като ноторно известно и самоочевидно на пръв поглед.

Законодателят може да му придава по-широк или по-тесен смисъл в зависимост от конкретния нормативен акт, в който се използва, но общо взето социалната дейност се приравнява към социалното подпомагане и стимулиране на т.нар „социално слаби лица”, материализиращо се в изчерпателно изброени форми на материално подпомагане (финансово, хранителни продукти, гориво за отопление и т.н.) и социални услуги, предоставени във и извън общността. Все пак в легалното си определение за социална работа българският законодател е успял да подчертае нейния комплексен характер, който между другото цели и утвърждаване на човешкото достойнство .
В масовото съзнание социалната дейност в тесен смисъл, изведена вън от сферата на държавното социално подпомагане, се отъждествява обикновено с благотворителността, т.е. с това, което отделни организации с нестопанска цел или отделни щедри дарители правят доброволно за сираците, старите хора, лицата с физически и ментални увреждания, или, по-общо казано, „лицата в неравностойно социално положение”. По правило този тип благотворителност се отличава със стихиен характер и се засилва около големите християнски празници.

В широк смисъл социалната дейност е всяка дейност на отделната личност, насочена навън, към другите, стоящи вън от нейното най-близко семейно обкръжение. Ако приложим това широко разбиране за социалната дейност към Църквата, тогава наистина се изправяме пред твърде „широки хоризонти”, тъй като се налага някак си да обхванем отношението на Църквата към всички значими обществени явления. За да се обхване и систематизира по подходящ начин това отношение, се стига до създаване на официални църковни документи с кодификационен характер.

В това отношение Римокатолическата църква има завидни постижения. Нейната „социална доктрина”, която непрестанно се актуализира, е създадена и санкционирана от поредица папски документи, а студентите по богословие разполагат с лесни за използване наръчници, в които могат да открият авторитетен отговор, отразяващ „гласа на Църквата” по всеки актуален социален въпрос. Протестантските общности също притежават своите „социални изповедания” или „социални принципи”, които изразяват отношението на конкретната общност към съвременните социални проблеми.

Православната църква има своите основателни възражения срещу опита да се кодифицира всяка една област на църковния живот, но по отношение на социалната дейност отделни поместни църкви намират за уместно да създадат официален документ, в който да се заложат основните принципи, валидни при осъществяване на тази дейност. Руската православна църква вече притежава такъв документ. Става дума за „Основи на социалната концепция на Руската православна църква” , които са приети на Юбилеен архиерейски събор, проведен в Москва от 13 до 16 август 2000 г. Съдържанието на документа дава ясна представа за проблематиката, която социалната концепция обхваща. След главата „Основни богословски положения” са поместени следните глави: „Църква и нация”; „Църква и държава”; „Християнската етика и светското право”; „Църква и политика”; „Трудът и неговите плодове”; „Собственост”; „Война и мир”; „Престъпност, наказание и изправление”; „Въпроси на личната, семейната и обществената нравственост”; „Лично и народно здраве”; „Проблеми на биоетиката”; “Църквата и екологичните проблеми”; “Светската наука, култура и образование”; “Църквата и светските средства за масова информация”; “Международни отношения. Проблеми на глобализацията и секуларизма”.

Както беше подсказано по-горе, настоящото изложение се интересува от църковната социална дейност, разбирана като дякония. Не можем да не се съгласим с мнението на Пл. Сивов, че за съжаление “богословите разглеждат социалната работа като абсолютно страничен аспект на основния корпус на богословието; като един придатък; като въпрос на гузна съвест и неизбежна конюнктура, но не и като собствено богословска проблематика; не като нещо, което заслужава задълбочен и отговорен анализ – и богословски-интелектуален, и духовно-пастирски (богословието не е само академизъм; в него има и духовно съзерцание)”. Най-лесно е с чувство на превъзходство да се остави този “страничен аспект” на католиците, протестантите и активистите на икуменическото движение, които на драго сърце се занимават с всички възможни и невъзможни страни на социалната мисия на Църквата. По-трудно, но и единствено смислено, е да се размисли сериозно за дяконията като за напълно естествено проявление на живота в Христос, извиращо от най-съкровената негова същност.

В Свещеното Писание гръцката дума diakonia най-общо означава служение (служба) – вж. Евр. 1:14. Използва се също за обозначаване на различните актове на благотворителност – например “разпределяне на всекидневните дажби” (Деян. 6:1), домакинска работа, включително приготвяне и сервиране на храна – вж. Лук. 10:40 (“шетня”), както и на служението на дяконите в Църквата (напр. Рим. 12:7). В своя първоначален църковен смисъл дяконията е “грижа за трапезите”, поверена на седем “души с добро име, изпълнени с Дух Светий и с мъдрост” (Деян. 6:2-3), служение, което се осъществява в Църквата редом със служението на “словото Божие”, на което апостолите били изцяло посветени. “Грижата за трапезите” е дейност, която представлява естествена функция на църковния живот по времето на апостолската църква. Такава е тя и според свидетелствата от по-късно време. Показателни са думите на св. Юстин Философ: “Накрая, ние всякога напомняхме един другиму и имащите от нас помагат на останалите… Състоятелните дават по собствено желание събраното да се пази у председателя, а той помага на сираци и вдовици, както и на нуждаещите се вследствие на болест или друга причина, на затворници и пристигащи чужденци, въобще грижи се за всички, които изпитват нужда”.

Дяконията е църковно служение, насочено към обгрижване на всички, които изпитват нужда – гладни, голи, болни, затворници, чужденци и т.н. Това най-общо определение обаче се нуждае от важно допълнение, което има сотириологичен характер и се оказва conditio sine qua non за църковната социална дейност – обгрижването на нуждаещите се е подчинено на основната цел на църквата: спасението на човека. В този смисъл дяконията се явява “освещаване на социалните аспекти на живота” .

3. Богословски основания на църковната социална работа

Тъй като дяконията е служение във и на Църквата, нужно е най-напред богословските му основания да се търсят в православното учение за същността и мисията на Църквата.

Църквата е събрание на вярващите в Христос, в което всеки е призован от самия Него да влезе. Църквата е Христовото тяло, “пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:23). В нея чрез действието на Светия Дух се извършва обожение на творението, изпълнява се първоначалният Божи замисъл за човека и света.

Църквата е богочовешки организъм. Като Христово тяло тя съединява в себе си две природи – божествена и човешка – с присъщите на тези природи воля и енергии. По своята човешка, тварна природа, Църквата е свързана със света, но не взаимодейства с него като обикновен земен организъм, а с цялата своя тайнствена пълнота. Богочовешкият характер на Църквата прави възможно благодатното преобразяване и очистване на света, извършващо се в историята като творческо съработничество между Главата на църковното тяло и неговите членове.

Църквата, както и нейният Глава, не е от този свят. Но тя е призвана да действа в света по образа на Христос в името на човешкото спасение и на спасението и възстановяването на самия свят. Иисус Христос казва за Себе Си: “Аз съм среди вас като прислужник” (Лук. 22:27). Служението в името на спасението на света и човека не може да се ограничава с национални или религиозни рамки (притчата за милостивия самарянин). Помощта, която християните и Църквата оказват на нуждаещите се и страдащите, се явява в пълния смисъл на думата помощ, оказана на самия Христос, и с “изпълнението на тази заповед е свързана вечната съдба на всеки човек (Мат.25:31-46)” . Спасителят зове Своите ученици не да се гнусят от света, а да бъдат “сол на земята” и “светлина на света”.

Животът в Църквата, към който е призован всеки човек, е непрестанно служение на Бога и човеците. Членовете на тялото Христово, участвайки в общото служение, изпълняват и свои особени функции. Всеки получава особен дар за служение на всички: “Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат” (1 Петр. 4:10). Дарбите на тази благодат се дават на всеки поотделно, но за съвместното служение на народа Божи (в това число и за служение на света). Различните дарове водят и до различни служения, но “Господ е един и същ” (1 Кор. 12:5-6).

Църквата призовава своите верни синове и дъщери към участие в обществения живот, което трябва да се основава на принципите на християнската нравственост. За православния християнин е неприемливо и недопустимо да се гнуси от живота на окръжаващия го свят, подобно на манихеите. Участието на християните в този живот се основава на разбирането, че светът и обществото се явяват обект на Божията любов и като такива подлежат на преображение и очистване.

Изпълнявайки мисията си за спасение на човешкия род, Църквата прави това не само чрез проповед, но и чрез добри дела, които са насочени към подобряване на духовно-нравственото и материално състояние на окръжаващия свят. Църквата вярва, че по този начин ще може да подпомогне хората, с които влиза в контакт, и особено нуждаещите се, страдащите, беззащитните, да познаят Истината и да станат наистина свободни.

Тези най-общи бележки за същността и мисията на Църквата ни дават два важни “ключа” за разбиране и оправдаване на всяка църковна дейност, в това число и социалната (дяконията).

Първият ключ е христологичен: Христос е Богочовек, Църквата е богочовешки организъм и всички й действия трябва да отразяват това нейно естество. Недопустимо е както механичното разделяне на “божествено” и “човешко”, така и пълното поглъщане на “човешкото” от “божественото”. В противен случай в Църквата за нов живот се възраждат несторианството и монофизитството. А когато говорим за дяконията, несторианският начин на мислене се явява съвсем реален проблем, който се отразява най-напред в опита да бъде църковната социална работа откъсната от цялостния корпус на богословието или от самото православното благочестие. Отнасянето на църковната социална дейност към сферата на последното се мисли доста често като външен примес, като своеобразна протестантизация на православния праксис. Синтетичното естество на въпроса за дяконията не позволява безнаказаното извършване на подобна дисекция и механичното разделяне на най-чистата теология от периферните и, едва ли не, гранични аспекти на икономията. Истинската, здрава църковност и будното църковно съзнание дават живот на дяконията по един съвсем естествена начин – те я раждат, “както раждат по естествен начин и самото богословие, както конституират евхаристийните общности, монашеството, собствената православна култура дори – автентична и неподражаема”.

Вторият ключ е сотириологичен: църковната социална работа, както вече беше отбелязано, е винаги в съгласие с основната и единствена мисия на Църквата – спасението на човека. Тя не може да бъде самоцелна, паралелна или алтернативна, а е в единение със спасителната мисия. Липсата на единение е сигурен белег, че благотворителността, която се върши, не може да се определи като дякония.

И тук съвсем естествено можем да се запитаме няма ли още един, трети, антропологичен “ключ”, който държи сметка за единството на човешката личност, към която е насочена в крайна сметка църковната социална дейност. Подходът на Църквата към човека е винаги холистичен. Не може грижата за душата да се противопостави на грижата за тялото, не е приемливо дори да се създава някаква градация, тъй като църковната грижа е насочена към целия човек, освещават се всички сфери на неговия живот. Освобождаването от тялото като затвор за душата противостои на православното ученение за спасението. Ако проблемът бъде пренесен в полето на праксиса, може ясно да се каже, че православното подвижничество е борба не срещу тялото, а за него, борба за целия човек. С други думи, въпросът за дяконията е свързан с цялостното разбиране на Църквата за човека.

Дяконията е плод на винаги действената Христова любов, ето защо неприемливо е нейното занемаряване да се оправдава с материалната немощ на конкретната поместна църква. В този смисъл дяконията се явява важен индикатор за общото духовно състояние на Църквата.

4. Православната дякония днес – възможни и достъпни форми

Въпросът за възможните форми на организирана дяконическа работа е практичен, но това съвсем не го превръща в лесен за решаване. Кога социалната дейност, извършвана от православни християни, може да се нарече наистина църковна? Нужна ли е при всички случаи санкцията на епархийския архиерей или Светия Синод?

Вече беше подчертано, че дяконията е естествена функция на живота в Христос. Това не означава, че като такава тя не може да бъде организирана и подчинена на църковния ред и дисциплина, стига да не стане преждевременна жертва на тяхното криво разбиране.

Най-действена и дълбоко вкоренена в живота на Църквата е дяконията на енорийско ниво. Там тя в най-голяма степен е освободена от необходимостта да бъде подчинена на предварително определени от законодателството форми и по тази причина е най-достъпна и масова. Дяконията в енорията естествено се ражда от насъщното желание на вярващите да останат заедно, да действат заедно и след приключване на църковното богослужение, желание литургията да продължи с други средства. Ако обаче енорийският свещеник не съумее да оглави или поне да съдейства пастирски за развитието на църковната социална работа в своята енория, първоначалният ентусиазъм и висока мотивация скоро ще отстъпят място на отегчението и дори на съжалението, че нещата не са пак постарому всичко да приключва с края на литургията.

На второ място, църковната социална работа може да бъде облечена в определена подходяща правноорганизационна форма и да се институциализира. Учредявянето на сдружения или фондации с нестопанска цел създава добра възможност за разгръщане на по-мащабна социална работа, която обаче е под сериозната заплаха да загуби църковния си характер, особено когато става дума за организации с национален характер, които силно подчертават своите „наденорийски” и „надепархийски” цели.

Църковната социална работа може да бъде институциализирана и в рамките на официалната структура на Църквата, където надзорът ще се осъществява от представителите на епископата. Създадените организации действат най-често на трите възможни нива – национално, епархийско и енорийско. Законът за вероизповеданията (обн. ДВ, бр.120/2002 г.) дава възможност на Църквата да разкрива свои социални заведения в съответствие с действащото законодателство (чл.30, ал.1 и 2). Става дума за домове за стари хора, домове за деца, лишени от родителска грижа, дневни центрове за деца и възрастни и т.н.

Всяка една от посочените форми на църковна социална работа имат своите предимства и при определени условия могат да проявят едни или други недостатъци. Но ако дяконията не е интегрална част от енорийския живот, всеки опит за организиране на социална църковна дейност отвън ще има временни резултати, които в никакъв случай няма да допринесат за изграждането на литургично общностно съзнание, а по-скоро ще го деформират. Вярващите ще продължават да мислят, че тяхната единствена роля в Църквата е да бъдат просто обект на пастирско обгрижване.

5. Концепция за социалната дейност – нужна ли е тя на Църквата?

Очевидно е, че църковната социална работа повдига важни въпроси, на които не може да се отговаря прибързано, емоциално или пък прекалено общо и абстрактно. Нужен е задълбочен размисъл върху състоянието на конкретната поместна църква и на обществото, в което тя е призвана да работи. В същото време Църквата трябва да е в състояние да изведе приницпите, въхру които ще изгражда своята социална работа, да формулира, заяви и отстоява своята социална позиция.

Но нужна ли е на църквата концепция за социалната работа? Нима това, което тя знае от Св. Писание и Св. Предание, не е достатъчно?

В областта на пастирското богословие „неопатристичният синтез” е не по-малко нужен, отколкото във всяка друга област на богословието. Дали Църквата ще предпочете да състави документ, в който този синтез ще бъде принципно осъществен, за да служи като ръковдство за дяконическа работа на всяко ниво в църковната организация, е не просто „технически” въпрос, а и въпрос на зрялост. Сам по себе си официалният документ, изхождащ от компетентните да се произнесат църковни власти, не решава нищо, ако липсва решимост неговите основни положения да станат част от живота на Църквата.

Във втората част на настоящото изложение беше представено накратко съдържанието на документа, който Руската православна църква е приела със съзнанието, че той „ ще има историчско значение не само за Руската Църква, но и за вселенското православие”. Докуменът, наречен „Основи на социалната концепция на Руската православна църква”, е предназначен да „служи като ръководство за синодалните учреждения, епархиите, манастирите, енориите и другите канонични църковни учреждения в техните взаимоотношения с държавната власт, различните светски обединения и организации и извънцърковните средства за масова информация”. Тъй като социалната проблематика е твърде динамична, Руската църква не гледа на „Основите” като на окончателен израз на своята социалната доктрина: „В съответствие с промените на държавния и обществен живот и появата в тези области на нови значими за Църквата проблеми, основите на нейната социална концепция могат да се развиват и усъвършенстват”.

Не е толкова важно дали споделяме мнението за общоправославното значение на разглеждания документ, но можем да се запитаме има ли готовност Българската православна църква да създаде ако не такава голяма по обем концепция, имаща кодификационно значение за отношенията между Църквата и обществото, то поне един по-кратък текст, който да изрази нейната собствена принципна позиция за мястото и значението на дяконията в църковния живот. За съжаление, въпросът се явява риторичен и отрицателият отговор е пряко свързан с това, което многократно и по различен начин беше подчертано – дяконията е естествена функция на пълноценен и пълнокръвен живот в Христос. Липсата или оскъдността й е показател за сериозни неблагополучия в духовния живот на Църквата. Така че по-пълният отговор на поставения въпрос би звучал така: Българската православна църква не само може, но и е в състояние да изрази и да живее своята принципна позиция за мястото и значението на дяконията като интегрална част от църковния живот, ако съумее да преодолее формализма, клерикализацията и дори бюрокрацията, които пречат на създаването и развитието на истински енорийски общности, здраво вкоренени в светотайнските устои на Църквата и съзнаващи, че литургията продължава, макар и с други средства, дори след формалния край на литургичното събрание.

6. Вместо заключение: „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно”

Целта на това изложение съвсем не е да съди Църквата, да прави някаква дисекция на живота й, за да бъдат извадени на бял свят неговите патологии. Нужно е да бъдем реалисти: ако Христос е съвършеният Богочовек, то Църквата все още не притежава съвършено богочовечество, тъй като на земята тя воюва с греха и нейното човешко естество, макар и вътрешно съединено с Божеството, далеч не Му съответства във всичко и не във всичко Го проявява.

Православната църква обаче има верния ориентир на Халкидонското вероопределение, който й помага да се справи с несторианските и монофизитски настроения, можещи да се прояват по отношение на нейната социална дейност, мислена като проява на собственото й битие. Христологичният догмат, пренесен в еклезиологията, отразен в православния праксис, обезпечава правилното отношение и осъществяване на дяконията в едно – нека ни бъде позволено да използваме знаменитата халкидонска формула с всички необходими уговорки – „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно” единение с цялостния живот на Църквата.

Използвана литература

1. Библия, сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. С., Издание на Св. Синод на БПЦ, 1993
2. Кирилл, митрополит Смоленский и Калининградский. Церковь и мир – основы социальной концепции Руской Православной Церкви. – http://www.zavet.ru/rchten2.htm.
3. Лобье, П. Социальная доктрина Католической церкви. Опит воплощения християнского идеала. – http://www.agnuz.info/library/books/soc_doc/
4. Лобье, П. Социальное учение Церкви – Агенда. – http://www.agnuz.info/library/books/sots
5. Основы социальной концепции Руской Православной Церкви. М., 2000- http://www.patriarchia.ru/db/text/141422.html
6. Петев, И., Т.Коев и Д. Киров. Вяра и живот (Сборник материали по Патрология, Догматика и Етика), В. Търново, 1994
7. Поснов, М. История на Христианската църква. Т. ІІ, С., 1993
8. Сивов, П. Църквата и социалната дейност. – http://plamensivov.com/църквата-и-социалната-дейност/
9. Стоядинов, М. Символите на Църквата. В. Търново, 2005


Даниел Топалски
| danielsmeditations.blogspot.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

1 × four =